— Е, Настя, детето ми, казвай какво те измъчва.
— Не мога да работя с Мелник — веднага тръсна тя.
— Не можеш или не искаш?
— Не искам, защото не мога. Татко, започнах да се замислям дали да напусна отдела. Ти какво ще кажеш?
— Е, дете, ти си вече омъжена дама и едва ли се нуждаеш от моите съвети. Кажи си честно, трябва ли ти помощ? Мога да поговоря с някои хора в министерството…
— Не, татко — тя упорито завъртя глава, — трябва ми именно съвет.
— За какво?
— Да напусна ли или да не напускам. Не искам да работя с Мелник. Но същевременно ми е някак неудобно… срам ме е.
— Това го разбирам — кимна вторият й баща. — Не е нужно да ми обясняваш.
Господи, колко е хубаво, че баща й всичко разбира! Самият той цял живот е работил в практиката, прекрасно знае какво представлява „отделът на Гордеев“, как се е създавал и какво е правила в този отдел Настя, така че разбира всичко без излишни приказки.
— Дете, на теб ти е добре известно, че робският труд е най-непродуктивният. Човек, който работи насила, няма да върши работата си добре, дори много да се старае. Трябва или да промениш отношението си към ситуацията, или наистина да напуснеш. И без това ако останеш при Мелник и всеки ден се бориш с неприязънта си към него, няма да свършиш много работа. Повярвай на опита ми, аз неведнъж съм минавал през това.
— И всеки път ли си сменял работата си? — недоверчиво попита Настя.
— Не, защо? Променях отношението си към ситуацията или полагах усилия отношенията ми с хората да станат такива, каквито искам аз.
— Аз няма да мога — въздъхна тя. — Не ми е такъв характерът.
— Знам. Затова смятам, че спокойно можеш да напуснеш. Ако беше работила в практиката година или година и половина, щях да приема напускането ти като страхливо бягство от трудностите. Но ти си в милицията повече от десет години, работи честно, добросъвестно, не бягаше от трудностите, знам всичко за теб, Гордеев редовно ме информираше как се труди детето ми. Така че имаш пълното морално право да напуснеш, без да се опасяваш, че ще те гледат накриво, и без да укоряваш себе си.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм. Трябва само да помислиш къде да отидеш.
— Е, има ли значение — Настя махна с ръка, — стига ми да съм по-далече от Мелник.
— Тук обаче не си права — възрази Леонид Петрович. — Има дори много голямо значение. Сега длъжността ти е неизгодна.
— Как така неизгодна? — не разбра тя.
— Ти си старши оперативен работник. Да се преместиш от „Петровка“ в някой район на същата длъжност означава понижение. За да не загубиш нищо, трябва да отидеш само на по-висока длъжност — началник на районно, отдел и така нататък. А ти си жена. Разбра ли ме сега?
— Разбрах. Никой няма да ме назначи на такава длъжност.
— Именно. Значи веднага отхвърляме териториалните органи, ако не смяташ да сменяш профила на работата си. Единствената възможност да работиш в района без понижение в длъжността е да се занимаваш с превенция на престъпността сред непълнолетните. В тази работа назначават жени на всякакви длъжности. Ще отидеш ли?
— За нищо на света! При нея човек трябва да обича децата, умее да ги разбира и да им прощава, да бъде педагог. А какъв педагог мога да бъда аз?
— Вярно, никакъв. Ами ако останеш на „Петровка“ — например в администрацията или в информационния център?
— Не татко, няма да мога. Всеки ден да виждам старите колеги и да крия очите си… Не.
— Добре, отхвърляме и „Петровка“. Не е лесно да ти угоди човек, дете.
— Недей така, татко…
— Добре, добре. А какво ще кажеш за аспирантура? Не си ли мислила за това? През лятото ще навършиш трийсет и седем, вярно, за аспирантура приемат само до трийсет и шест, конкурсите са през есента, но в редица случаи правят изключения, нали става дума само за три месеца. Как ти се струва тази идея?
— Какво говориш, татко, какъв учен мога да бъда аз?
— Тук грешиш, от теб може да излезе наистина добър учен. Имаш прекрасен ум, аналитични способности, огромно търпение и упоритост. Ще напишеш дисертация, ще я защитиш, после ще преподаваш.