— Всичко това е прекрасно, но…
— Какво но? Какво друго но измисли сега?
— Няма да издържа до есента. Искам да напусна сега. Веднага.
— Да-а — проточи вторият й баща, — хубаво те е изтормозил Мелник. А на мен ми се видя съвсем нормален мъж. Какво не поделихте с него?
— Не можахме да се разберем за границата. За границата между неговото самолюбие и началническо самомнение и моя стил на работа. Аз винаги се съмнявам, Житената питка ме е научил така — дори някоя версия страшно да ми харесва, аз никога не се вкопчвам в нея, когато виждам, че е слаба или неправилна. Разбираш ли, татко, аз възприемам работата си като творчество и ми е жал, и ми е обидно да се отказвам от нещо, до което съм стигнала с такива усилия, но въпреки това се отказвам с лекота — дори да съм похабила маса време и сили за проверяването на тази версия. Защото важното в крайна сметка е разкриването на престъплението и залавянето на престъпника, а не моето творчество и моите амбиции. Не се срамувам да призная, че съм сгрешила. А Мелник е началник, който винаги е прав по презумпция.
— Тежък случай. Тогава си права, трябва да напуснеш. Ще помисля как да ти помогна, ще поговоря с мои познати.
— Татко, не ми помагай, моля ти се. За мен беше важно да чуя мнението ти. Останалото ще си уредя някак сама.
— Е, чу мнението ми. Щом не можеш да работиш с Мелник, напускай, не се насилвай, не се пречупвай. Имаш ли други въпроси?
— Нямам — усмихна се Настя.
— Да влизаме тогава. Ти все поглеждаш часовника. Бързаш ли?
— Малко. Тепърва час и половина ще пътувам до вкъщи.
— Добре тогава, тръгвай. Само не забравяй храната, майка ти е наготвила за цяла седмица.
Когато се върнаха в апартамента, кухнята вече беше свободна. Леонид Петрович извади голяма чанта и започна да помага на Настя да прибира в нея пакетите, бурканите и тенджерките, които Надежда Ростиславовна грижливо бе приготвила.
— Ами това какво е? — попита Настя, когато взе в ръце някакъв непрозрачен тежък пакет.
— Риба. Сурова е, но вече е почистена и нарязана, трябва само да се оваля в брашно и да се изпържи. Ще се справиш ли?
Настя погледна пакета със съмнение:
— Не съм сигурна, но ще опитам. Всъщност нямам олио, свършило се е. Дали да взема тази риба? Я по-добре да ви я оставя.
— Дума да не става! Я почакай, май имаме много зехтин, сега ще повикам майка ти, тя ще ти налее.
След минута в кухнята влетя Надежда Ростиславовна и веднага се нахвърли върху дъщеря си:
— Ти защо не искаш да вземеш рибата? Какъв е тоя твой отвратителен навик да се тъпчеш със сандвичи! Трябва непременно да ядеш топла храна.
— Мамо, не ме бива в приготвянето на риба, а и олио няма изобщо не се знае кога ще успея да вляза в магазин. Жалко е да се похаби хубавата риба.
— Не е кой знае каква философия. Слагаш рибата в тигана и я пържиш. А аз сега ще ти налея зехтин в едно шише.
Надежда Ростиславовна извади от шкафчето голяма тенекиена кутия със зехтин, празно шише от коняк и фуния.
— Ето, готово! — доволно констатира майка й, като внимателно намести шишето в чантата между пакетите и бурканите. — Тръгваш ли си вече?
— Да, ще бягам. Докато стигна, ще стане много късно. Имаш ли нещо против да се измъкна без шум, без да се сбогувам с гостите ви?
— Добре, върви — усмихна се майка й. — Изглеждаш уморена, почини си хубаво.
Чантата беше тежка и Настя едва я замъкна до вкъщи. „Сега прибирам храната в хладилника и — в леглото! — помисли си тя, докато събличаше якето и потриваше болния си кръст. — Снощи изобщо не мигнах, сега очите ми се затварят, дано успея да стигна до възглавницата.“
Тя подреди тенджерките и бурканите в хладилника, извади от чантата шишето със зехтина. Ръцете й мигом отслабнаха, коленете й се разтрепериха. Обикновено шише от коняк. И етикетът му обикновен. Само дето светлите части на рисунката бяха защриховани с молив.
Настя постави шишето на масата внимателно, сякаш то можеше да се разпадне от най-малкото докосване, после три пъти вдиша дълбоко, за да успокои сърцебиенето си, и вдигна телефонната слушалка:
— Майче, прибрах се благополучно, не се тревожете за мен.
— Браво на теб, че се обади! Не забравяй да прибереш храната в хладилника, защото те познавам — ще захвърлиш чантата в антрето, без дори да я отвориш, и всичко ще се развали.
— Вече прибрах всичко. Слушай, у вас идват странни гости — каза тя с възможно най-невинния си тон. — Рисуват си по етикетите на бутилките. Кой има такава страст към художественото творчество?