— Божичко, какъв въпрос, Настюша! — учудено възкликна майка й. — Ами татко ти има този навик. Как може да не си забелязала?
— Татко? — Настя стисна свободната си ръка в юмрук, ноктите й се впиха в дланта толкова силно, че в очите й блеснаха сълзи. Но това й позволи да се сдържи. — Никога не съм виждала татко да рисува по етикетите на бутилките.
— Така е, защото не пиете заедно — засмя се Надежда Ростиславовна. — Когато е на голяма трапеза, татко ти се държи прилично. Седне ли обаче насаме с някого за по чашка и сериозен разговор, винаги взема молив и драска по етикетите. Казва, че това му помагало да се съсредоточи. А, Настюша, забравих да ти кажа, в буркана от домати има руска салата, не съм я донаправила, за да не се разваля. Преди да я ядеш, й сложи майонезата и не забравяй да я посолиш.
— Няма да забравя, мамо, благодаря — машинално отговори Настя.
Значи баща й. „Господи, само не това! — отчаяно си помисли тя и останала без сили, се отпусна на стола. — Не искам! Не искам! Защо ми пращаш това изпитание, Господи? С какво те разгневих? Татко… Той ме отгледа, до голяма степен ме направи това, което съм. Научи ме на много неща. Даде ми толкова много. Дори и аз винаги рисувам и защриховам ромбчета и квадратчета, когато мисля, защото съм му дъщеря, макар и не родна. Ето защо ми беше толкова неприятно, когато размишлявах за етикета на бутилката, намерена в колата на Баглюк. Да, сега вече си спомням, че съм виждала в кухнята на родителите ми празни бутилки със защриховани етикети, но подсъзнателно съм се страхувала да разбера това. Неслучайно днес не ми се ходеше у родителите ми — сякаш съм усещала колко лошо ще свърши това. И защо ли споменах за това идиотско олио? По-добре да не знаех нищо. Татко…“
Но Настя си кривеше душата. Тя беше твърдо убедена: винаги е по-добре да знаеш истината, дори най-неприятната. Какво ти неприятна — направо убийствена. И какво ще прави сега с тази истина?
Глава 14.
Известието, че няма начин да се свърже с журналиста Валентин Баглюк, автор на статията „Трупове на бунището“, огорчи Паригин. Значи щеше да се наложи да изостави този вариант за намиране на пари. Евгений Илич имаше и резервен вариант, но никак не му се искаше да прибягва до него. Опасно беше. Нещо повече — ако все пак разиграеше тази карта, щеше да се наложи да се прости завинаги с бъдещи поръчки. Тогава щеше да сложи голям и дебел кръст на кариерата си на наемен убиец, ако изобщо успееше да се измъкне жив. Но нямаше как, Лолита вече беше в паника и се налагаше спешно да намери пари и да върне дълговете, направени от братовчед му.
Той дълго и подробно инструктира Анна как и какво трябва да прави. Момичето далеч не беше глупаво и Паригин не можа да я лъже дълго, макар че много се стараеше и избираше изрази, които биха могли да завоалират неприятната истина.
— Случайно научих, че един човек е искал да поръча убийство — каза той на годеницата си. — Отначало не обърнах внимание, но после прочетох във вестника, че човекът, когото са искали да убият, е загинал, и разбрах, че поръчката е била изпълнена. Тъй като знам кой е поръчал това убийство, искам той да си плати за мълчанието ми. Мисля, че е справедливо. Ти какво мислиш?
— Справедливо е — съгласи се Анна.
Тя се съгласяваше с всичко, което й говореше Евгений, гледаше го с влюбени очи и попиваше всяка негова дума. За нея той беше божество, истински мъж, смел, решителен, умен и същевременно грижовен и ласкав. За него беше готова да направи всичко. За него и за себе си, разбира се, защото осъзнаваше, че колкото по-бързо той намери парите, толкова по-бързо тя ще стане негова съпруга. А от всичко на света много й се искаше да стане съпруга.
— Трябва да му кажеш едно име: Нурбагандов. Запомни ли го?
— Да. Нурбандов.
— Не Нурбандов, а Нурбагандов. Нур-ба-ган-дов — търпеливо произнесе на срички Паригин. — Ще му кажеш, че знаеш за поръчката Нурбагандов да бъде убит. Нещо повече — знаеш на кого е била възложена поръчката. И искаш да получиш хонорар, за да останеш осведомена единствено ти.
— И колко струва моята осведоменост?
— Четирийсет хиляди долара. Толкова, колкото Лолита трябва да върне на кредиторите.
— А не искаш ли да оставиш нещо и за себе си? Толкова се трепеш — за нищо ли? — учуди се Анна.