Настя престана да забелязва как лети времето. Струваше й се, че болката е изпълнила цялото пространство в нея и е убила всички чувства, които позволяват на човека да се ориентира и да не се изгуби в заобикалящия го свят. Не усещаше нито умора, нито глад, нито обичайния зимен студ, не можеше да си спомни кога за последен път бе пила кафе и дали бе яла днес — само дълго и тъпо се взираше в циферблата на часовника, опитвайки да осъзнае колко е часът. С нечовешко усилие на волята Настя продължаваше да работи, почти без да разбира какво прави и защо го прави, при което разчиташе само на изработените през годините навици, които не биха й позволили да извърши очевидни глупости.
Успоредно с възстановяването на събитията от последните дни от живота на Дмитрий Вавилов се трупаха и сведения за Аликади Нурбагандов. Доценко се опитваше да научи в банка „Руска тройка“ защо новият служител е работил там само четири дни и е напуснал и дали зад тази припряност не се крие нещо престъпно. Не, увериха го в банката, Нурбагандов нямал никакви престъпни прояви, за работата го препоръчал човек солиден и достоен във всяко едно отношение, но буквално два дни след като Алик започнал да изпълнява служебните си задължения в Дагестан, откъдето бил родом, се случило страшно нещастие — терористи взривили жилищния блок, в който живеели неговите близки. Алик отишъл при изпълнителния директор и написал молба за напускане, като казал, че много съжалява, че трябва да напусне такава интересна, престижна и високоплатена работа, но е длъжен да се погрижи за членовете на семейството си, така че трябва незабавно да замине за Дагестан и да им помогне да си намерят временно жилище и да си построят ново. Аргументите му се видели на всички уважителни и правдиви, в онези дни всички средства за масова информация говорели за взрива в дагестанския град на брега на Каспийско море, така че изразили съчувствието си на Алик и се сбогували с него по живо, по здраво. Въпросът кой именно го е препоръчал за работата в банката остана временно открит, тъй като препоръката била направена устно, по телефона, лично на изпълнителния директор, който в момента се намирал в Кипър във връзка с придвижването на въпроса с откриване на представителство на банка „Руска тройка“ там и в близките два месеца нямало да се върне в Москва. Естествено учтивият и обаятелен Доценко получи от банката телефона, на който можеше да се свърже с отсъстващия директор, нещо повече — дори му разрешиха да се обади за сметка на банката, но разговорът с банкера го разочарова.
— Да, спомням си нещо — живо откликна на въпроса директорът, — щом съм го взел на работа, значи някой ми е споменавал името му, не може да е било другояче. Но изобщо не си спомням кой.
— Поне приблизително си спомнете — умолително каза Доценко. — От кои среди е бил този човек, от кое ведомство.
— Не, не си спомням. Всеки ден общувам с толкова много хора, включително и непознати, че не мога да си позволя да запомням всяко име, иначе просто ще полудея — засмя се директорът.
Кой знае защо, в този момент Доценко, загледан през прозореца в калната кишава улица, по която вървяха хора с еднакви тъмни палта и якета, мислено си представи този доволен от живота изпълнителен директор: как седи в открито кафене на обляна от слънце улица, покрай която растат палми с яркозелени дебели сочни листа. Покрай него се разхождат туристи с бели шорти и ярки фланелки, минават лъскави автомобили, които може да не се мият всеки божи ден, защото пътищата в средиземноморския курорт са сухи и чисти. Михаил нямаше и най-малка представа какво е времето в Кипър в началото на февруари, но с вътрешния си поглед виждаше именно такава картинка. Не изпитваше завист към изпълнителния директор на „Руска тройка“ ни най-малко. Може би само яд, че се бе скъсала още една нишка в разследването.
Проверявайки личността на Нурбагандов, Доценко изпрати запитване до Дагестан, откъдето беше родом загиналият и където очевидно трябваше да се намира семейството му. Отговорът крайно го изненада. Всъщност не се получи никакъв отговор. Което, преведено на езика на оперативната дейност, означаваше: не даваме сведения за Нурбагандов. По принцип този факт не беше изненадващ, всеки оперативен работник беше изпадал в подобна ситуация стотици пъти, но всеки знаеше: непременно ще му се обадят и ще попитат защо и с каква цел се интересува от въпросния човек. Капитанът добросъвестно изчака няколко дни, но никой не му се обади. И това вече беше странно.
Докато той добросъвестно изчакваше да му се обади човекът, по чиято инициатива „не даваха сведения“ за Нурбагандов, пристигнаха отговорите на запитванията за веселата тройка хулигани, които счупили известен брой чаши и понабили сервитьорите в онзи ресторант. Единият от тях вече цяла година лежал в затвора за разпространение на наркотици, вторият бил член на някаква второразредна престъпна групировка и бил застрелян при поредната подялба на територии. За третия обаче пристигна отговор: при нас не е регистриран такъв човек. И същия ден телефонът на Михаил иззвъня: