— Искам да се срещна с вас във връзка с Хаджиев — произнесе приятен мъжки глас. — Естествено — ако още се интересувате.
— Разбира се, че се интересувам — веднага отвърна Доценко.
Е, в този случай поне ситуацията беше обичайна. Мурад Мохамедович Хаджиев бил „хулиганът“, който пръв хукнал да се извинява пред администрацията на ресторанта и да предлага пари като компенсация за причинените щети. И изобщо, както личеше от материалите в архивното наказателно дело, от тримата той е изглеждал най-прилично. Очевидно Хаджиев в онзи случай е изпълнявал нечие поръчение, но не се е справил със ситуацията, в резултат на което и тримата се озовали в милицията и той бил принуден да поеме инициативата и да направи всичко възможно, за да се прекрати делото. Какво пък — успял е.
След като се срещна с човека, който му се обади, Доценко се върна на „Петровка“, за да сподели наученото с Каменская.
— Хаджиев е бил агент на тоя колега — разказа й той. — Между другото — много свястно момче, не увърта. Казва се Чупров. Веднъж му съобщили, че е пристигнало запитване за човек, който да има връзки с някакъв конкретен ресторант. А тъй като Чупров имал подръка Хаджиев, който бил постоянен клиент на този ресторант, и както вече ти казах — е свестен и добросъвестен човек, се обадил на посочения телефонен номер. Така се запознал с Дмитрий Вавилов. Тогава Вавилов разработвал група, разпространяваща наркотици, и за провеждане на някаква операция му трябвал човек от този ресторант. Получил човека, но естествено не знаел истинското му име. Чупров, както си му е редът, пази хората си. Да, ама не. Дали самият Вавилов е бил неопитен, или е станал някакъв непредвиден гаф, операцията се оказала крайно несполучливо подготвена. Станало сбиване и двамата разработвани заедно с агента на Чупров се озовали в милицията. А там всички задържани трябвало да представят документите си. След тази история Хаджиев вдигнал голям скандал на Чупров, крещял му, че не се е наемал да работи с разни идиоти, рискувал кожата си и така нататък. Чупров едва го успокоил и му дал честна дума, че ще се постарае да не го безпокои поне няколко месеца, за да може историята с ресторанта да се забрави. А през май миналата година Хаджиев изчезнал и оттогава е обявен за издирване.
— Ясно — проточи Настя. — Затова значи Вавилов е трябвало да прегледа архивното дело. Трябвало му е истинското име на човека, когото му е дал тогава Чупров.
— За какво му е било това име? Смятате, че е искал отново да проведе някаква операция?
— Не, Миша, не е искал нищо такова. Вижте какво става: на работа в банката идва Аликади Нурбагандов и началникът на службата за сигурност започва да се тормози от неизвестно какви тревожни мисли. И то толкова се тормози, че буквално всички наоколо забелязват това. След четири дни Нурбагандов по напълно уважителна и правдоподобна причина напуска банката — уж за да замине за родината си, за Дагестан. Но той не заминава заникъде, остава в Москва и много скоро загива. След смъртта му Вавилов, кой знае защо, започва да прави опити да научи името на чужд агент, когото навремето са му „дали назаем“ за провеждане на операция. Какви са тези работи? Не стига, че навремето с неумелите си действия е изложил на голяма опасност този чужд агент, ами сега иска да научи и истинското му име. Защо ли, питам?
Михаил зачака тя да продължи, но Настя мълчеше, вперила невиждащи очи в стената над главата на Доценко. Лицето й беше изнурено, с хлътнали страни, под очите й се бяха очерни синкави сенки. Моливът, който тя през цялото време бе въртяла в пръстите си, сега бе замрял и на Миша му се стори, че изведнъж тя сякаш се бе вкаменила, ослепяла и оглушала.
— Анастасия Павловна — предпазливо я повика той.
Настя се сепна, изпусна молива и той с леко потропване падна на дървения плот на бюрото.
— А?… Да… извинете, Мишенка. Докъде бях стигнала?
— Говорехте, че Вавилов неизвестно защо се е опитвал да намери чуждия агент.
— Да, точно така. С една дума — всичко е ясно. Той е разпознал в лицето на новия служител на банката човека, когото навремето са му дали за провеждане на операция, и се е опитал да разбере как е възможно това. Отначало просто е видял, че лицето на човека му е познато и се е опитвал да си спомни къде и кога се е срещал с него. После, може би вече след съобщението за смъртта на Нурбагандов, се е сетил, че това е бил човекът на Чупров и е заподозрял нещо нередно. Но за да не обижда никого напразно, решил първо да научи името на човека, който му е помагал през деветдесет и пета година — та нали много хора просто си приличат, знаете това, Шиша. Ами ако се е припознал? Още повече че това е било много вероятно, та нали Вавилов се е срещнал с човека на Чупров само веднъж, когато го е инструктирал във връзка със задачата, тоест не е запомнил лицето му с всички подробности. А новият служител в банката и агентът на Чупров са от кавказка националност, с други думи — може би бият на очи с типични етнически външни признаци и зад тези признаци трудно се запомнят подробностите, отличаващи един човек от друг. Черна коса, гъсти вежди, голям нос, извита горна устна — на територията на Кавказ така изглежда всеки десети, а нашето славянско око възприема всичко това като един и същи човек. С една дума Вавилов прекрасно разбира това, страхува се да не се е припознал, не иска да обижда кората за нищо и никакво и затова моли приятеля си Филипич да види в архивното дело имената на онези задържани. Филипич отива в архива и съобщава имената на Вавилов и сред тях няма Нурбагандов. Какъв извод е трябвало да си направи от това Вавилов?