— Иван Алексеевич, с разума си признавам, че сте прав, но не мога да надвия себе си. Класически случай на свада между разума и сърцето.
— Лошо. Вие сте оперативен работник, нямате право на емоционални люшкания. Да не говоря, че нямате право нито на слабост, нито на страхливост. И не смейте да ми изтъквате, че сте жена. Никой не ви е довеждал насила в милицията, дошли сте сама и е трябвало да разбирате в какво се набърквате. С една дума, Анастасия, ако ви е нужен моят съвет по въпроса „да напусна или да не напусна“, аз смятам, че трябва да останете. Ако ли пък съветът ми не ви е нужен и решението ви е твърдо, единственото, което мога да ви предложа, е да почакате, докато при мен се освободи място. Става дума за около три месеца. И ако ми позволите, все пак ще ви дам съвет: потърпете, убедете се, че решението ви е правилно и не отивайте никъде, освен в моята служба, изчакайте при мен да се освободи място за вас.
— Благодаря — измънка Настя и посегна за чантата си, оставена на пода.
Всичко е ясно, всичко е казано. Време е да си тръгва. Краката и ръцете не я слушаха, както всъщност беше през всички дни напоследък, тя се движеше с усилие, почти не виждаше пода под краката си и постоянно се страхуваше, че ще се спъне. Генералът не я спря, излезе след нея в антрето и й подаде якето. Но преди да отвори вратата, се спря.
— Ще се вслушате ли в съвета ми? Ще почакате ли, докато бъда в състояние да ви взема при себе си?
Тя мълчаливо сви рамене. Как можеше да му обещае нещо, след като не знаеше какво ще й донесе утрешният ден?
— Този отговор не ме задоволява — настойчиво каза Заточни. — Искам да чуя по-ясен отговор. Три месеца, Анастасия, само три месеца, но пък ще работите при началник, с когото няма да имате проблеми. Ако избързате, рискувате да попаднете при някой друг като Мелник, от когото толкова припряно бягате.
— Не искам да ви лъжа, Иван Алексеевич, нищо не мога да ви обещая. Просто не знам.
— Какво не знаете?
— Нищо. Аз не знам нищо! Нищо!
Тя изхвърча от апартамента на генерала, като едва сдържаше отново бликващите сълзи. Заточни живееше на единайсетия етаж, но Настя не изчака асансьора, а заслиза по стълбите, като се държеше за перилата, хлипаше и със свободната си ръка бършеше сълзите от лицето си. Беше й много болно, чувстваше се смазана.
Глава 15.
Човек може да привикне дори към най-острата болка. Настя Каменская прекрасно знаеше това. След още една нощ, прекарана почти без сън, в тежка полудрямка, тя все пак си възвърна способността да мисли нормално. Вярно, всяка крачка по пътя на логичните разсъждения й причиняваше страдания, но тя смело правеше тези крачки, защото такъв беше характерът й. По-добре да приеме горчивата истина, отколкото да се самозалъгва.
И тъй, вторият й баща беше свързан с тази странна история, в която се оказа замесен журналистът Баглюк. И то свързан далеч не косвено, защото именно при него, при Леонид Петрович, се бе завтекъл журналистът след разговора си с Мелник на „Петровка“. Именно вторият й баща го бе поил с уиски по време на сериозния им разговор на четири очи. И дори му бе дал недопитата бутилка. Макар да е знаел, не може да не е знаел, че Баглюк, първо, ще шофира, а второ — че е склонен да се напива до забрава. Каква е причината за подобна постъпка? Било ли е умишлено — с цел да провокира катастрофата? Или е било някакво неразбираемо и неприсъщо на Льоня безгрижие и неблагоразумие?
Нещо повече — историята от странна се превръщаше в плашеща. Защото Баглюк бе писал в статията си за разкрита агентура, основавайки се на видео- и аудиозаписи с Никита Мамонтов, направени след заплаха от физическо насилие. Записите бяха гледани от опитен специалист по жестомимичен превод и той установи, че всъщност Никита е отрекъл да е бил вербуван. Какво излиза тогава? Излиза, че хората, които са отишли при Мамонтов, са били сигурни във връзките му с милицията, пребили са го и са го накарали да говори пред камера и микрофон. Но той не е казал онова, което са искали да чуят, тогава те са фалшифицирали записите. Това е ясно, но защо те изобщо са отишли при него? Защо са били убедени, че той е нечий агент? Някой ги е излъгал — умишлено или неволно. Някой е сгрешил. Но кой?
Добре, този въпрос ще остане открит. Но ето че на сцената се появява някой си Нурбагандов, който след подробното проучване се оказва агент на служител от милицията. Вярно, бивш, връзката с него е била изгубена, деловите отношения — прекъснати. Сега е точният момент да си припомни какво й бе говорил Денисов. А той бе казал, че Нурбагандов е един от завършилите учебен център, действащ в рамките на държавната програма за борба срещу укриване на данъци. Освен това Денисов бе казал, че в тази Програма, макар че е държавна, нещо не е наред. Силно намирисвала на нещо престъпно.