Прекалено много агенти… Прекалено много, за да мислим за случайно съвпадение. Ако ли пък не е съвпадение, а става дума за звена от една верига, тогава тази верига изглежда горе-долу така: за учебния център се набират хора с опит в сътрудничеството си с правоохранителните органи, и то опит от съвсем определен характер, с други думи — опит в агентурната работа. И още едно уточнение: този агент трябва да бъде завербуван чрез компрометиращи материали, по-просто казано — той трябва да е извършил престъпление или поне да е бил замесен в нещо престъпно. И тук изникват нови въпроси.
Първият: откъде учебният център получава информация за такива хора, кой им „предава“ тези агенти-престъпници?
И вторият: по какъв начин ги карат да сътрудничат на държавната програма? Защото ако Денисов не греши и там наистина нещо не е наред, трябва да има гаранция, че тези хора ще мълчат.
Отговорът се натрапва от само себе си. В държавната програма участват служители на милицията, които имат достъп до информация за агентурата. По-нататък всичко е лесно, ако вземем за образец ситуацията с Мамонтов. Идват някакви хора при него и по един или друг начин получават признанията за извършено престъпление, а ако успеят — и за сътрудничество с органите. Между другото можем малко да кривнем от първоначалната линия на разсъждения и да признаем, че подобно сътрудничество най-вероятно не е определящият момент при избора на кандидат за обучение. Най-важното е извършеното престъпно действие. Именно с това ги държат, та после да не си отварят устата. Друг е въпросът, че такива хора, ако за тях знае милицията, доста често наистина се оказват негласни сътрудници.
По този начин в учебния център, а после и в банка „Руска тройка“, е попаднал Мурад Хаджиев, впоследствие превърнал се в Аликади Нурбагандов. И случайно е срещнал човек, който е разпознал в него престъпник със съвършено друго име. И точно по същия начин в учебния център е трябвало да попадне Никита Мамонтов. Та нали той наистина е извършил престъпление — убийството на Павелецката гара — и си го е признал под натиск, а и Коротков не се е съмнявал в това. Защо тогава нещата с Никита не са се подредили както трябва? Има грях, има признание, а вместо обучение в центъра, Мамонтов е получил куршум, Баглюк — материал за статия, а Коротков — един милион неприятности?
И в цялата тази каша се оказа замесен Леонид Петрович. Днес всичко изглежда още по-зле от вчера. Много по-зле…
Не, да оставим емоциите, трябва още да се мисли. Откъде в учебния център са научили за Мамонтов? Кой може да им е казал, че в милицията са имали всички основания да смятат Никита за убиец, но не са разполагали с доказателства? Кой? Само човек, който се е занимавал с разкриването на това убийство. Например Юра Коротков.
Не! Стига й баща й, тя, Настя, няма да понесе втори такъв удар. Трябва незабавно да намери друг отговор на въпроса, инак ще полудее. Ако не е Юрка, кой тогава? Всеки друг оперативен работник, който също се е занимавал с това убийство на Павелецката гара. Или човек не от милиционерските среди, но който е разполагал с точна информация кой именно е извършил убийството, което е останало неразкрито. Човек от групировката, в която някога е членувал Мамонтов. И днес този човек сътрудничи на учебния център. Бива си ги обаче връзките на тази държавна програма! Не току-така покойният Денисов твърдеше, че има нещо нечисто в нея. Уцелил е десетката старият мафиот, усетът не го е подвел.
Преди да се обади първия път, Анна много се вълнуваше.
— От какво те е страх, моето момиче? — ласкаво я успокояваше Паригин. — Та това не е лична среща, а само разговор по телефона. Той няма да те изяде, да те обиди, да те удари. В краен случай просто ще затвори телефона. Нищо страшно.
— Ами ако сбъркам нещо и всичко се провали? — тревожеше се тя.
— Е, и какво? Ще го преживеем. Ще измислим нещо друго.
Паригин, разбира се, лъжеше — не би могъл да измисли нищо друго, така де, нали не можеше да извърши въоръжен грабеж, да речем. Но се надяваше на успех, защото през дългите години на своята опасна кариера се беше научил да разбира от хора, виждаше своите възложители като на рентген и умееше безпогрешно да определя с кого как трябва да се държи. Пьотър Михайлович (а именно така му се бе представил човекът, който бе „поръчал“ Нурбагандов) не се бе пазарил и му бе заприличал на скръндза, веднага си бе проличало, че не харчи свои пари, просто изпълнява нечие нареждане. Ето защо по време на първия разговор с неизвестната шантажистка нямаше много да се опъва, щеше да поиска време „да помисли“ и да хукне да докладва на човека, за когото работи. Всички неприятни и трудни въпроси щяха да бъдат зададени едва при втория разговор. Освен това онзи явно беше лош стратег, иначе никога не би допуснал да се откажат от услугите на Паригин, тоест Зотов. Първо, за хората с опит в тази деликатна област Зотов е гаранция за стабилност, квалифицирано изпълнение и безопасност. Второ, с хора като Зотов човек не бива да се кара, не бива да им отнема обещаното, с което ги е примамил, без да им обяснява каквото и да било, да се извини и без да плати неустойка. Не е редно. Играта си има своите правила. Пьотър Михайлович не умее да предвижда разните варианти и да гледа в бъдещето. А Паригин Умее. Ето защо е наясно, че вариантите са само два. Пьотър Михайлович или ще плати без много приказки, или ще се опита да проследи и премахне шантажистката и така ще падне в капана. Така или иначе, независимо от избрания вариант, Евгений щеше да му вземе паричките. Дума да няма, жалко за Аня, добро момиче е, но дългът пред вдовицата и сина на братовчед му е по-важен за него.