— А тя какво ще ми отговори?
— Не знам. — Паригин сви рамене. — Но непременно ще ти каже нещо. Например ще ти каже да ме поздравиш от нея. Или „честит рожден ден“. Или ще ти предложи да си купиш четка за коса. Най-важното е — не се изненадвай, а реагирай естествено и действай според обстановката.
Магазинът беше близо до завода, в който работеше Паригин. Той влизаше там редовно, много продавачки го познаваха по физиономия като постоянен клиент, щедър на комплименти приятен мъж, но само една от тях — Алочка — беше посветена в една тайна. Всъщност нямаше никаква особена тайна. Просто неформални отношения: в службата по телефона й се обаждаше този приятен мъж — Зотов — и питаше имат ли например германски четки за коса, електрически сешоар „Браун-суперволюм“, някаква особена самобръсначка или нещо друго от асортимента на галантерийния отдел. Алочка отговаряше, че да, имат, елате и си купете, или обратното — в момента нямаме, но може би ще получим. Зотов учтиво благодареше и обещаваше скоро да намине. И наистина скоро се отбиваше в магазина и простодушната Алочка веднага се втурваше към него с думите: „Получихме това, което търсите. Ще си купите ли?“ Обикновено той го купуваше, дори да беше скъпо. Откъде можеше да знае Алочка, че телефонният „Зотов“ и приятният мъж, който винаги й правеше комплименти, са съвсем различни хора? Всъщност на Алочка се обаждаха възложителите на поръчки или техни хора, а задача на Паригин беше само систематично да навестява симпатичната продавачка и по нейната реакция да си прави изводи дали са се обаждали с молба да влезе в контакт или не. Ако тя само се усмихне мило на стария си познат и го попита с какво може да бъде полезна, значи никой не го е търсил, а ако се завтече към него с думите: „Ще купите ли?“ или: „За съжаление още не сме получили това, за което питахте“, значи някой се е обаждал. Главното беше да се отбива в магазина достатъчно често, за да не пропусне обаждане.
А след като получеше този сигнал, Паригин се явяваше на предварително уговореното място в уречения час. Мястото и часът бяха постоянни в продължение на две години, откак връзката се осъществяваше чрез продавачката Алочка, а по-рано той бе имал друга връзка и местата на срещите бяха други. Паригин сменяше на всеки две-три години начина на връзка, както и мястото за срещи с възложителите, като съобщаваше това само на невидимия надзирател, който всъщност осъществяваше посредничеството между възложителите и изпълнителите. Използваха Алочка, без тя да подозира, и ако някой я попиташе, тя честно щеше да заяви, че на никого не е предавала ничии съобщения и никой не я е молил за никакви съмнителни услуги.
След като инструктира Анна и я изпрати в магазина, Паригин се помота из апартамента и полегна на дивана. Усещаше се овладян и готов за скок, както винаги, когато пристъпваше към изпълняване на задача. В такива периоди той не чувстваше умора, организмът му, благодарно откликвайки на грижите, правилното хранене и суровия режим, изцяло мобилизираше всички свои ресурси от издръжливост.
Той почти не мислеше за отговора, който щеше да му донесе Анна, беше напълно сигурен, че Пьотър Михайлович вече се е обадил в магазина. Трябваше да разработи системата от аргументи, които щеше да представи на този Пьотър. Достатъчно сериозни и убедителни аргументи, обясняващи защо Зотов е платил на шантажистката и защо Пьотър Михайлович също трябва да го направи. Освен това трябваше да има в резерв поне някакво предположение откъде шантажистката може да е научила всичко това. Естествено не биваше да поема вината върху себе си и да признава собствени грешки, Зотов имаше завидна репутация, той не правеше подобни грешки, значи трябваше да измисли как да стовари вината върху самия Пьотър Михайлович, дяволите го взели! Бедствено Паригин разбираше, че това не е истинското му име, друго не знаеше. В този деликатен бизнес всички работят под псевдоними и гледат да се срещат колкото може по-рядко и по възможност да не се виждат. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.
Колкото и да си блъскаше главата, Паригин не можеше и не можеше да измисли правдоподобна версия за появяването на шантажистката. Системата за връзка между възложители и изпълнители беше стабилна и добре защитена, така че не беше толкова лесно да се намери в нея слабо звено.
Когато чу щракването на бравата, той с учудване установи, че не бе забелязал как е минало времето. Нима Анна вече се върна? Или са дошли хазаите?
Но се оказа, че наистина е Анна. В ръката й имаше найлонова торбичка, в която се очертаваха формите на кутия.