— Казах: пари ще има! — твърдо повтори той и затвори телефона.
Анна седеше на пода с глава в скута му и не откъсваше от лицето му напрегнат поглед.
— Какво има, Женя? — тихо попита тя. — Някакви усложнения ли?
Потънал в размислите си, той я погали по косите машинално, но въпреки това — за кой ли път! — забеляза колко копринени, лъскави и тежки са те и колко приятно за дланта му е това докосване.
— Лолита е направила поредната глупост и сега кредиторите на братовчед ми знаят къде се намира. Ще трябва да форсираме събитията. Не можем да чакаме повече.
— Но Пьотър Михайлович каза да се обадя след два дни.
— Всичко може да е казал. Какъв ти е той на тебе? Началник? Треньор? Ще се наложи да му се обадиш още днес.
— Ти самият ми каза, че трябва да бъдем точни и учтиви, за да го накараме да ни уважава — упорито възрази Анна.
Паригин знаеше, че е права. В друга ситуация и той самият щеше да говори по същия начин. Вярно, събитията бяха започнали да се развиват не както му се искаше, но нямаше какво да се направи. Не той определяше сроковете, а хората, които в момента чакаха под прозорците на Лола. Дявол да я вземе тая глупачка, дето не я свърта на едно място!
— Анюта, невинаги нещата се подреждат по най-добрия начин. В края на краищата и ние с теб сме заинтересовани всичко да свърши колкото може по-бързо, нали така?
Той я погледна изразително и весело й намигна, сякаш й напомняше за сватбата и за медения месец на океанския бряг. В отговор Анна се усмихна леко и открито, в очите й припламна искра, която ясно показваше, че е разбрала всичко.
— Трябва да му се обадиш и да кажеш, че обстоятелствата около теб са се променили и парите ти трябват спешно. При това можеш дори да не криеш, че си нервна — това ще бъде напълно убедително.
— Какви обстоятелства около мен може да са се променили?
— Ами например получила си виза и платен билет и трябва да вземеш самолета буквално до дни.
— Какъв платен билет? — не разбра Анна.
— Ти си инженер, занимаваш се с разработка на специализирана техника. Разни там подслушващи и записващи устройства. Искаш да заминеш за чужбина и там да продадеш разработките си, вече имаш много готови. Пращала си информационни писма до различни страни и ето че една от фирмите ти е изпратила покана и билет. Не е нужно да се впускаш в подробности, разговорът трябва да бъде кратък. Ти нервничиш, бързаш, настояваш за парите. Ако той ти задава трудни въпроси, не отговаряй.
— Как така няма да отговарям?
— Ами много просто. Раздразнено казвай, че той се опитва да избегне същината на разговора, в който става дума не за теб, а за парите.
— Добре, Женя, ще опитам — плахо каза тя.
— Няма да опитваш, а ще го направиш — хладно отговори Паригин. — От това зависи нашето щастие, не забравяй. И от нищо не се страхувай, сега можеш да се поотпуснеш, ще се обадиш следобед, някъде към два-три часа.
Анна се поуспокои и веднага започна да крои планове за първата половина на деня. Евгений Илич я слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и мислеше за предстоящите събития. Пьотър Михайлович трябваше да разбере, че шантажистката е нервна и бърза, и ако не е пълен глупак, не може да не опита да се възползва от тази ситуация. Трябваше да се възползва.
Паригин трябваше да прескочи до вкъщи, да вземе всичко необходимо. Изглежда, опасността е отминала, посещението на тримата странни мъже с видеокамерата остана без последствия. Разбира се, предпазливостта няма да е излишна, но все пак трябваше да прескочи дотам. Какво бърбори Аня? Предлага да отидем до спортния комплекс „Олимпийски“, да потърсим хубави книги ли?
— Не, момичето ми, друг път ще отидем за книги! — решително каза той. — А сега трябва да свърша една неотложна работа. Ще поскучаеш без мен до обед.
— Къде отиваш? — разтревожено попита Анна.
— Анюта, не се тревожи, никъде няма да се дяна, бързичко ще отида и ще се върна. Нали? Ама ти какво така?
И очите й се напълниха със сълзи, влага затрепка по миглите й и Паригин отново изпита мъчителното чувство на срам и жал към това искрено, толкова добро и доверчиво момиче.
— Ами ако не се върнеш? — почти шепнешком попита тя.
— Че защо пък няма да се върна, глупачето ми?
— Не знам. Всички вие рано или късно тръгвате занякъде не се връщате.
Той се наведе към нея, както беше седнала на пода, силно я прегърна, целуна я, погали я по косите, по рамената, по гърба.