Анна отстъпваше ли, отстъпваше и Евгений Илич с ужас видя на няколко десетки сантиметра от тила й хоризонтално закрепена греда. Гредата беше на височина, предвидена за хора с нормален ръст, но Аня непременно щеше да я закачи с главата си, ако не се наведеше. Момичето неотвратимо приближаваше към проклетата греда и Паригин беше готов да закрещи с цяло гърло, за да я предупреди, но същевременно се възпираше: защо е нужно? Всичко върви така, както трябва да върви. Пьотър иска да убие шантажистката, без да знае, че така дава повод за още по-сериозен шантаж. Ако успее да се справи с Анна, ще трябва да плаща. А ако момичето надвие, ще трябва да се задоволят със сумата, която е донесъл Пьотър, а това е по-лошият вариант.
Паригин искрено желаеше Анна да остане жива. Но същевременно още повече му се искаше да намери пари за Лолита. А в създалата се ситуация осъществяването на едното желание изключваше осъществяването на другото. И той трябваше да избира.
До гредата останаха само няколко сантиметра. Паригин замря, напрягайки очите си. Ето, Анна направи още една крачка назад, съвсем мъничка крачка… Тя се движеше бавно и внимателно, затова не удари тила си, а само закачи гредата с глава, но това беше достатъчно, за да отклони вниманието й и да се обърне към взелата се незнайно откъде преграда. Пьотър не изтърва момента, направи мигновен скок напред — и ето че двамата се търкаляха по бетонната плоча. Краят на площадката беше съвсем близо до тях и може би съвсем скоро всичко щеше да свърши…
Но не, гъвкавата и силна Анна успя да се изтръгне и да скочи на крака. Тя вече не бягаше от мъжа, а се опитваше да го нападне. Сега почти не приличаше на играеща спортистка, повече напомняше огромна разярена котка, която доверчиво се е приближила до нечия ласкаво протегната ръка, но след като е получила болезнен удар, се готви да издере очите и да забие нокти в лицето или шията на врага. Едно лъжливо движение, второ — и ето че тя успя да сграбчи Пьотър за косата отзад, а с другата ръка да притисне врата му в смъртна хватка. Вероятно Пьотър Михайлович беше доста тежък, около осемдесет килограма, но Паригин добре си спомняше каква нечовешка сила се пробужда у Анна, когато е разярена. Пьотър се съпротивляваше с всички сили, но въпреки това Анна Постепенно го изтикваше все по-близо до края. Евгений Илич виждаше, че той се опитва да забие нокти в кожата на Анините ръце, и мислено се усмихна. Какви ти нокти у мъжете, само името им е нокти. А дори той да ги имаше, Аня сега почти не изпитваше болка — Паригин го знаеше от опит. Емоциите се сменяха в душата на Паригин с калейдоскопна бързина. Трябват му пари. Но толкова му е жал за Аня! Тя май взема връх, сега ще блъсне Пьотър от дванайсетия етаж. Ами парите? Не, Пьотър май успява да отстои позициите си, те отново се придвижват към центъра на площадката. Нима силите на Аня свършват? Може би предизвиканият от ярост прилив на сили не трае дълго? Ако е така, още малко и Пьотър ще я надвие. Тогава пари със сигурност ще има. Но вече няма да я има Аня…
Внезапно Евгений чу шум от коли, който го накара да се напрегне. Общо взето, по тази улица минаваха коли, макар и рядко. Откак Паригин се намираше тук, десетина бяха минали. Но тези коли нямаха никакво намерение да подминават. Те спираха. И ако се съди по звуците, бяха най-малко три.
По-нататък събитията се развиха стремително и Паригин не само че не можеше да ги контролира, но дори не успяваше да ги осъзнава. Той не можеше да вижда нито самите коли, нито какво става около тях, защото не можеше да отмести камерата от двете фигури на дванайсетия етаж на недостроената сграда. Всеки момент можеше да се случи най-важното, заради което той, Евгений Илич, стоеше тук, в този тъмен вход на незаселения блок, така че за преценка на ситуацията трябваше да разчита само на слуха си. Затропаха врати, чуха се мъжки гласове.
— Къде е тя?
— Трябва да е горе. С нея има някакъв мъж.
— Какво правят там?
— Ами аз откъде да знам? Тук е страшна тъмница… Видях само как тя отиде на строежа, а после там се качи още един — това е. Не са излизали оттогава.
— Да не се чукат?
— Всичко е възможно. Но определено не пият водка. Никакви гласове не се чуват.
— А сигурен ли си, че е тя?
— Да, сигурен съм, сигурен съм! Ръст близо два метра — то се вижда от километър, с цяла глава е по-висока от нормалните хора. И лицето й е като на снимката — дълъг нос, прическата същата…