— Ами ти как видя лицето й в тъмното?
— Засякох я, когато слизаше от една кола, точно пред магазина, там е много светло. С нея между другото имаше и мъж.
— А на строежа отиде сама, така ли?
— Сама, да. Той, изглежда, я чака някъде наблизо. Сигурно е съучастник, а?
— Сигурно. Ще го намерим, ако чака, няма къде да избяга. Е какво, момчета, готово ли е?
В същия миг светъл лъч проряза черната, недостроена сграда. Пристигналите мъже бяха включили мощен прожектор. Лъчът се луташе по откритите етажи, докато накрая изтръгна от мрака двете вкопчени в смъртна прегръдка фигури. Паригин моментално скри камерата и бинокъла в чантата си. Сърцето му блъскаше като лудо, не разбираше какво става. Как се озова тук милицията? Защо? Кой я е извикал? Защо някой от тези хора позна Анна? За каква снимка става дума?
— Лазарева! — разнесе се усилен от микрофон глас. — Анна Лазарева! Незабавно слезте долу!
В ярката светлина на прожектора Евгений виждаше двете фигури, слели се в една на самия край на площадката.
— Слизайте, Лазарева! Районът е отцепен, няма начин да се измъкнете оттук!
Фигурите на площадката на дванайсетия етаж леко помръднаха и още повече се приближиха до ръба.
— Оправи прожектора — чу се глас досами входа, където бе застанал Евгений Илич, — върху тях пада сянка, не се вижда добре.
Лъчът на прожектора се премести, премести се съвсем лекичко, но това се оказа достатъчно, за да наруши крехкото равновесие, което позволяваше на Анна и Пьотър да балансират на ръба на пропастта. Паригин не можа да види кой от тях направи последното движение. Той наблюдаваше как двамата падат от високото и в тези кратки мигове на техния последен полет престана да усеща себе си, престана да мисли и да съществува. Едва когато телата тупнаха на земята и животът отлетя от тях, той се съвзе.
В същата секунда някъде горе тропна врата, чуха се стъпки и гласове — женски и детски.
— Лиля, гледай в краката си, да не се спънеш. Дай тук торбичката, по-добре носи чантата ми. И предай на татко си, че ако не си поприказва по мъжки с онзи идиот асансьорния техник, аз ще наема бандити да му откъснат краката.
— На кого — на татко или на асансьорния техник?
— На асансьорния техник. А покрай него — и на електротехниците. Защо на стълбището няма електричество? Сега остава само и да си потрошим краката тук. Ще има да лежим безпомощни, докато някой ни намери.
— Лельо Ира, а скоро ли ще се местите?
— Мисля, че след около два месеца. Нали видя още колко работа има да се свърши в апартамента? А ако вместо да работи, бригадата половината ден мъкне дъските на гръб до седмия етаж, защото техникът е изключил асансьора и се е запилял кой знае къде, може да минат и цели четири месеца, докато се нанесем. Лиля, да не ти тежи? Дай ми твоята чанта, аз ще я нося.
— Няма проблеми, лельо Ира, никак не ми тежи. Само малко ме е страх.
— От тъмното ли те е страх? Не бой се, освен нас — двете добросъвестни глупачки, — няма никого.
— Ами плъхове?
— Какви плъхове, слънчице! — звънливо и мелодично се разсмя жената. — Плъхове се появяват само там, където има храна. А тук няма изобщо нищо, само три семейства са се нанесли.
Жената и момиченцето се умълчаха, сега Паригин чуваше само техните внимателни стъпки и дишането им. И двете дишаха пресекливо, явно носеха нещо тежко.
Оставаха му броени секунди, за да вземе решение. Аня загина. Пьотър — също. Дори у него да има пари, не е възможно да ги вземе — наоколо е пълно с милиция. Нещо повече — някакво стръвно ченге е видяло Аня заедно с него, взело го е за съучастник (което всъщност е вярно) и сега търсят и него. Така че първата му задача е да се измъкне оттук. След като реши този проблем, ще може да помисли и за парите за Лола. Но първо да се измъкне.
Той направи няколко нарочно шумни крачки нагоре по стълбите и запали фенерчето.
— Момичета, да ви посветя ли? Да не би да паднете в тая тъмница.
— Кой е? — уплашено попита жената.
— Аз съм. Сега ще се кача и ще ме видите.
Без да угася фенерчето, той бързо се заизкачва по стълбите докато ги пресрещна — жената с мелодичния глас и едро, пълно момиченце на около десет години. В двете си ръце жената носеше големи хартиени чували с боклук, а момиченцето притискаше до гърдите си обемиста чанта с много джобове.