— Я дайте тия чували на мен, пречат ви да гледате в краката си, а вие вземете от мен фенерчето. — Евгений ловко подхвана чувалите. — Господи, как сте мъкнали тази тежест?
— Трудно — весело отвърна жената. — Виждаш ли, Лиля, какъв късмет извадихме, а ти се страхуваше! Дай ми чантата, дръж се по-здраво за перилата и гледай в краката си.
Те заслизаха надолу — отпред жената на име Ира с фенерчето в ръце, готова всеки момент да подхване момиченцето, ако то се препъне, и на опашката — Паригин с чувалите, пълни догоре със строителни отпадъци. Светлината от фенерчето в ръцете на Ира му беше напълно достатъчна, за да не се препъне.
— Закъснели сте нещо — забеляза той уж между другото, — районът тук е пуст, има проблеми с транспорта. Или живеете наблизо?
— Не — безгрижно отговори Ира, — живеем далече, в Черьомушки. Забавихме се заради асансьорния техник. Вие сигурно живеете на по-долен етаж? Така че когато асансьорът не работи, за вас това не е кой знае какъв проблем. А ние сме на седмия. И щом тоя кретен изключи асансьора и си тръгне, веднага започват проблемите ни с работниците. Ето днес например ни докараха дъските, от които работниците ще правят рафтове за книги и някои мебели. Дъските са дълги три метра и половина, дебели са три сантиметра и широки — шейсет. Вие можете ли да си представите колко тежи една такава дъска? Безумно много. Дъските са всичко на всичко двайсет и четири. И работниците са ги изкачвали по двама една дъска — от долу до седмия етаж. Аз пристигнах към седем часа, за да проконтролирам доставката, и гледам — дъските стоварени на улицата, единият работник ги пази, а другият се лута да търси асансьорния техник. Когато в осем и половина така и не намерихме тоя кретен, работниците казаха, че ще трябва да качат дъските на ръце, защото не можем да ги оставим навън до сутринта — ще ги откраднат. Но работниците са само двама, те носят, а нали някой трябва да стои долу при дъските, за да не ги задигнат! Така че ние с Лиля стояхме като кучета пазачи. После се качихме в апартамента, нахранихме момчетата, след това още някое време разтребвахме… Уф, слава богу, стълбите свършиха. Ще бъдете ли така любезен, ще ни помогнете ли да довлечем чувалите до общото бунище? Близо е, след два входа.
— Разбира се, разбира се — на драго сърце се съгласи Паригин.
— А вие вече нанесохте ли се или като нас още ремонтирате? — попита Ира, докато отваряше външната врата и я държеше, за да мине Евгений.
Той не успя да отговори, защото от паркираната наблизо милиционерска кола към тях се втурна младо момче.
— Един момент, граждани. Ще трябва да поспрете за малко.
— Защо, какво има? — съвършено спокойно попита Ира.
От тона й Паригин разбра, че тя не се страхува от милицията нито в конкретния случай, нито изобщо. Това е добре, значи няма да дразни ченгетата със своята нервозност.
— Вашите документи, ако обичате — учтиво поиска милиционерът, като освети с фенерче лицата им.
— Аз нямам документи — весело съобщи Ира. — Не ги нося със себе си, но можете да се обадите там, където живея, ще ви кажат всички данни по телефона.
— Детето ваше ли е?
— Почти.
— Какво значи почти? — напрегна се ченгето.
— Леля Ира е роднина на леля Таня, а леля Таня е омъжена за моя татко — съобщи момиченцето Лиля.
Милиционерът я изгледа изумено, но веднага превключи към Паригин:
— Този мъж с вас ли е?
Ира не отговори веднага, но Паригин пое инициативата. Като подхвана по-удобно тежките чували с боклук, той леко разпери свитите си ръце и откри достъп до ципа на якето си.
— Ръцете ми са заети, извадете документите ми, ако обичате, те са във вътрешния джоб — каза той колкото може по-топло и доброжелателно.
Евгений спокойно би могъл да сложи чувалите на земята и сам да извади паспорта си, но умишлено не го направи. Сиреч нямам какво да крия, моля, господа, ако искате, целия ме обискирайте. Той знаеше, че в джобовете му няма нито един съмнителен предмет, а документите му са в идеален ред. Нека момчето действа, може да забрави да задава въпроси. А най-важното беше, че зад обемистите чували не се виждаше сакът, окачен през рамото му. Ако освободеше ръцете си от тези чудесни чували, сакът веднага щеше да се набие в очи и младото чевръсто момче като нищо можеше да поиска да провери съдържанието му. Паригин позна гласа му и своеобразната му дикция — беше момчето, което говореше, че видяло Лазарева да слиза от кола заедно с някакъв мъж. Оставаше да се надява, че не е видяло лицето на този мъж, нормално беше погледът му да се е спрял на Анна и добре да я е запомнил. А мъжа просто да е зафиксирал като факт.