— Ъхъ — потвърди шофьорът. — Тоя й беше единайсетият.
— Кой тоя? — не разбра тя.
— Ами с когото паднаха от високото. Тя го душеше, съвсем за малко не успяхме да я заловим. Ако бяхме дошли три минути по-рано, щеше да оцелее човекът.
Паригин едва се сдържаше да не му кресне. Как му се обърна езикът да нарече Аня откачена маниачка? Била удушила десет души! Тоя бил единайсетият. Глупости, идиотщини! „Спокойно, Женя, спокойно — каза си строго той, — не се възмущавай, откъде може това шофьорче да знае истината, не му се сърди. Ти си мълчи и си седи кротичко. Ти няма откъде да знаеш истината. Нали не познаваш жената, която е загинала, след като е паднала от… От кой етаж всъщност падна? От дванайсетия ли? Не, Женечка, не от дванайсетия, ти и понятие си нямаш от кой етаж е паднала, не си го видял, нали така? И милиционерчето не ти е казвало. То ти каза: «Една жена и един мъж са загинали, паднали са от високо.» А ти не си фантазирай, че да не си докараш някоя неприятност.“
Внезапно се съживи и запука радиостанцията:
— Кола осем две седем, кола осем две седем, отговорете на Трети.
— Осем две седем, слушам те, Трети.
— Докарайте мъжа, жената и детето тук. Как ме разбра?
— Разбрах те, Трети. Да докарам в базата мъжа, жената и детето, намиращи се в кола номер осем две седем.
Шофьорът няколко пъти рязко натисна клаксона, колата нетърпеливо забуча и почти веднага дотича предишното ченге.
— Какво има?
— Базата нареди да закараме — шофьорът неопределено завъртя глава, сочейки задната седалка — тези хора. Качвай се, тръгваме.
— Къде ще ни карате? — осведоми се Ира все така миролюбиво.
И Паригин отново се учуди на спокойствието й, както и че момиченцето на име Лиля не изразяваше ни най-малък страх или тревога, сякаш всеки ден се прибираше след полунощ и през ден му се случваха инциденти като днешния.
— В районното — кратко отвърна момчето и се качи отпред.
Настя Каменская имаше богат опит в борбата с душевния и мъката, друг е въпросът, че тя обикновено беше твърде ленива и не искаше да предприема активни действия, за да се освободи от това отвратително състояние, с надеждата, че „само ще мине, ако не го разчоплям излишно“. Този път обаче това състояние не й минаваше, нещо повече — болестта явно прогресираше и макар да започна да усеща, че свиква с нея и вече се готви да живее така до края на дните си, Настя не можеше да не забележи, че всъщност нещата все повече се влошават. Безразличието към работата прерасна в апатия, при която не само не й се помръдваше (всъщност това си беше абсолютно нормално за Настя, известна с прословутия си мързел), но вече и не й се и говореше, а после не й се мислеше, което беше съвсем необичайно. Всички опити да удържа гласа си спокоен и с кротка интонация при телефонните разговори с мъжа й и майка й завършваха така: щом затвореше телефона, тя отиваше в банята да маже с йод следите от собствените си нокти, които по време на тези разговори забиваше ту в дланите, ту по-нагоре в ръцете, ту в краката си.
Тази вечер, когато се прибра от работа, тя се погледна в огледалото и се ужаси. От стъклените дълбини я гледаше ужасяваща старица, живяла на този свят сто двайсет и четири години и напълно изгубила интерес към живота и способността да изпитва удоволствие от каквото и да било. Една безразлична старица, която доизживява с усилие и зле прикрито раздразнение от всичко, дошло й до гуша, своите дълги и скучни дни. „Това не съм аз! — смаяно прошепна Настя. — Какъв кошмар! Не може да бъде това да съм аз.“ Толкова се разстрои, че се втурна в хола, където нямаше нито едно огледало, рухна на дивана, замижа и захлупи лицето си с длани, после замря, без да помръдва. Но след петнайсет минути отвори очи, стана и високо изрече:
— Трябва да се направи нещо.
Звукът на собствения й глас й се стори отвратителен, а произнесените на глас думи — глупави и безсмислени. Настя се намръщи от досада, съблече пуловера и фланелката си и останала само по дънки, заснова от прозореца към вратата и обратно, за да не замръзне. В гарсониерата беше студено, особено когато влажният мразовит въздух нахълтваше през пролуките на балконската врата, които те с Льошка пак не бяха сколасали да запушат. Вече коя ли година поред и двамата проклинаха и самите себе си, и тези пусти пролуки, но постоянно ту забравяха, ту нямаха време, ту ги домързяваше да ги запушат.
След няколко минути интензивно ходене тя се стопли, въпреки че беше полугола. Сега можеше да свали и дънките. Още няколко минути бързо движение в студената стая само по плитки бикини — и Настя рискува да се върне в банята при огледалото. Ами ето, началото е поставено, кожата й, макар и да не порозовя, поне изгуби онзи чудовищен бледо сиво-жълт оттенък, какъвто имат хора, които дълго не са излизали на чист въздух.