Ето че най-сетне нужният ефект е постигнат, кожата й сякаш свети отвътре. Нежен овал на лицето, под високите скули — леки сенки. Сега контурът на устните. По-мек ли да го направи или, напротив — по-открояващ се? Май трябва да е по-мек, нали не се прави на жена-вамп. Веждите — по-тъмни подчертани. Очите… Най-важното в това гримиране са очите. Щом правим устните по-меки и сочни, при очите най-важното е да не се прекали, инак ще стане вулгарно. Твърдо очертаните устни се съчетават добре със силно гримирани очи, но когато устните са меки и леко пухкави, към очите е нужен по-особен подход. Те трябва да бъдат много ярки и големи, но същевременно сякаш негримирани. Такава работа отнема маса време. Как да направиш ярки едни очи, които всъщност са бледосиви? Разбира се, можеш да си сложиш контактни лещи и очите ти ще станат кафяви или дори черни, но тези цветни лещи трудно пропускат кислорода и от тях много скоро те заболява главата. И после, нали реши, че не прави жена-вамп! А брюнетка със светли очи дори си е много добре… Ефектно е.
Когато около полунощ приключи с очите, Настя се чувстваше вече много по-добре. В един момент тя дотолкова не можеше да познае лицето си в огледалото, та имаше чувството, че гримира друга жена. Е, това беше, работата беше свършена, тя почти се превърна в друг човек. Почти — защото само лицето не е достатъчно, трябва и дрехите да са съответни, а после и мимиката, движенията, гласът, маниерите. Човекът е цял комплекс от различни съставки и лицето е само една от тях.
Но какво да облече? За този стил най-подходяща е дългата черна рокля с високи цепки до бедрата, която Льоша й подари по-миналата година. Всъщност тя я беше обличала само два-три пъти, защото й подхождаха обувки с високи токове, а за Настя това беше същинско мъчение. Трябваше да намери нещо по-простичко. Ето например впитите черни панталонки, които майка й й донесе някъде от Южна Америка. Тях пък Настя никога не бе обувала. Че къде да ги носи? На работа? Първо, те бяха прекалено предизвикателни, повече подхождаха на някоя проститутка, отколкото на държавна служителка. Второ, бяха неудобни. Вярно, изглеждаха страхотно — дума да няма, но беше невъзможно да се седи с тях. Дърпа, реже, притиска, впива се… Но ако не седиш и не мислиш за напречните гънки, които се образуват при ходене, стават, дори много добре.
Настя обу панталонките и уплашено изохка. Да, миналата година, когато й ги донесе майка й, те и дърпаха, и притискаха, и се впиваха. А сега между колана и талията можеше свободно да се напъха дебела книга. Излиза, че последните дни не са минали безнаказано. Бръчките около очите й са се увеличили, а няколко килограма са се стопили. Какво пък, толкова по-добре, във всеки случай тесните черни панталони са получили шанс да излязат от недрата на гардероба и да подишат чист въздух.
Сега фланелка. Или блузка? А може би пуловер? Между другото едва започва февруари, не е лято, каква ти фланелка? Но пуловерът май е грубичка дреха за такова нежно изискано лице, каквото тя си направи. Тесни панталонки и свободен пуловер подхождат на лице, което е свежо, измито, с разпуснати коси. Настя си спомни, че има плътна трикотажна блуза с дълги ръкави, но с открити рамене. Да, с нея вероятно няма да замръзне. Само че къде да я търси?
Не намери блузата в гардероба и трябваше да се качи на табуретка, за да потърси в надстройката, където стояха куфарите и големите пътни сакове. Естествено, по закона на Мърфи, мечтаната блуза с дългите ръкави се намери едва в най-долния куфар. Но Настя все пак я откри. За което мислено си каза браво.
„Каква глупост — мислеше си тя, докато навличаше блузата и я пъхаше в панталоните, — половин нощ търся из всички сакове и куфари някаква идиотска блуза, и то само за да походя с нея десет минути из къщи. Съвсем си откачила, Каменская, нямаш си друга работа, затова се занимаваш с идиотщини.“