— Разбира се, нямам си абсолютно никаква работа — отговори си на глас. — Аз съм безделница, която живее без грижи и тревоги, всичко ми е наред, всичко е просто прекрасно и тъй като разполагам с неограничено време, мога да си позволя да се позабавлявам пред огледалото и да потърся имиджа си за светски изяви или за предстоящ курорт. И изобщо…
Не успя да си разкаже какво й предстои изобщо, защото иззвъня телефонът. Настя хвърли смаян поглед към часовника, след което вдигна слушалката и чу познатото тенорче на следователя Олшански:
— Каменская, ти пак ме набърка в някакви истории. Намерили са твоята Лазарева.
— Е, слава богу! Вие пък от какво сте недоволен? — предпазливо попита тя, защото не разбираше защо е трябвало да й съобщят това в дванайсет и половина през нощта, и то с такъв ядосан тон.
— От всичко съм недоволен. Първо, Лазарева е загинала.
— Как така е загинала?!
— Ами просто е загинала. Паднала е от високо и е загинала.
— Не са успели да я арестуват?
— Опитали се. Но сега ще ти кажа и най-неприятното. Опитали са се да я арестуват в момента, когато на дванайсетия етаж на недостроена сграда е душела някакъв мъж. Докато накрая са паднали заедно. И двамата са загинали. Така че ти май си прибързала със заключението си, че тя няма нищо общо със седемте трупа. Сега друго. Наши момчета от районния участък са идентифицирали Лазарева, когато е отивала към строежа, придружена от мъж. Но не онзи, когото се е опитвала да удуши, а друг. Затова за задържането й са отцепили голяма територия, защото са смятали, че мъжът може да е неин съучастник, който я подсигурява. И са открили някакъв мъж и жена с дете. Закарали са ги в участъка и молят за нашето решение: да ги задържат ли или да ги пуснат. Името Евгений Илич Паригин говори ли ти нещо? Да ти се е мяркал в делото за седмината удушени?
— Не, не съм срещала това име.
— Ами Ирина Павловна Милованова?
— Милованова ли?! А детето как се казва? Лиля? На десетина години?
— Именно! — учудено проточи Олшански. — Познати имена, така ли? Фигурирали са в делото?
— Не, какво говорите, Константин Михайлович, аз познавам Ира Милованова. Тя е роднина на мои приятели. А Лиля е тяхната дъщеря. Къде се е случило всичко това?
— В Северно Бутово.
— Точно така. Те си купиха там апартамент и сега го ремонтират. Ира ходи там всеки ден и почти винаги взема със себе си Лиля, знам го, те са ми казвали.
— Накратко, твоята позната седи сега в участъка и чака да проверят самоличността й и да се убедят, че няма нищо общо с всичко това. Така че ако се интересуваш, иди там, защото ще я държат чак до сутринта, ако не и повече. А за Паригин сигурна ли си? Сигурна ли си, че не се е мяркал в делото?
— Определено, Константин Михайлович. Сигурна съм.
— Добре, утре сутринта ела при мен, да видим какво ще правим с вашата Лазарева.
Настя затвори телефона и се втурна към антрето да си обуе маратонките. Колко хубаво, че така и не се накани да откара колата на Льошка в Жуковски, за да я прибере в гаража! Ето че й потрябва. Вече си закопчаваше якето, когато се сети, че трябва да се обади на Стасов. Ами ако той не знае къде са Ира и детето и вече е полудял от тревога? Набра бързо номера.
— Ало? — почти веднага се чу напрегнатият глас на Владислав.
— Аз съм, Владик. Да не би да спиш?
— В колата съм, отивам нататък. След десетина минути ще бъда в участъка. И на тебе ли се обадиха?
— Разбира се.
— Защо? Проверявали са Ирка?
— Не, нищо подобно. Обади ми се следователят. По моя молба той беше обявил за издирване един човек, та при задържането му са прибрали и твоите момичета. Просто са се случили наблизо. И аз тръгвам нататък.
— Добре, Настюха, ще се видим. Дочуване.
Настя изхвърча от гарсониерата, стискайки в едната ръка чантата, в другата — ключовете от колата. В този момент напълно беше забравила как изглежда.
Глава 17.
Ирочка Милованова бе живяла твърде дълго заедно със следователката Татяна Образцова, за да се нервира и ядосва заради неочакваното й задържане в районното. От разказите на Татяна тя добре знаеше, че такова нещо може да се случи буквално с всекиго и не бива да обвинява „лошите милиционери“, това е глупаво и безсмислено, защото те си вършат работата, а на челото на никого не е написано кой е той в действителност и има ли отношение към престъплението. Именно затова съществуват разните проверки — за да се попълнят тези липсващи „надписи“. Нещо повече — Ирочка знаеше и друго, а именно, че често се случва, ако задържат човек без документи, любезно да му предложат да си плати, ако не иска да има неприятности. В Питер „тарифата“ била сто-сто и петдесет хиляди рубли и тя нямаше никакви основания да смята, че Москва се различава по нещо от северната столица. Така че ако я изнудват за пари, тя щеше да плати, без да търси помощта нито на Таня, нито на Стасов. По-просто е, по-бързо и в крайна сметка — по-евтино, отколкото да се възмущава, пилеейки напразно нервни клетки, които, както е известно, не се възстановяват. Единственото, което я тревожеше, беше Лиля, която можеше да се уплаши, но по всичко личеше, че момичето приема ситуацията с олимпийско спокойствие. Първо, за своите десет години без два месеца бе изчела безброй криминални романи, предимно написани от същата тази Татяна Образцова под псевдоним Татяна Томилина, и второ, беше дъщеря на служител от милицията, макар и бивш, но нали милиционерската кариера на Стасов бе приключила немного отдавна и Лиля прекрасно си спомняше колко често неочакваните ситуации се създаваха именно привечер, когато е време за лягане. Освен това Лиля беше нормално дете и като почти всички нормални деца не обичаше да ходи на училище и се надяваше, че нощното приключение ще й даде право утре да не отиде. Така де, кой ще прояви такава жестокост — да прати на училище дете, което половин нощ не е спало? Още повече че това дете е пълна отличничка и не го заплашва изоставане от програмата.