Значи в нейните домашни архиви Григорий Иванович Стоянов липсва. Добре, нека опитаме да потърсим Паригин. Може да се получи точно обратното на замисленото — търсенето на познатото име да не доведе до успех, а търсенето на непознатото изненадващо да даде положителен резултат. Общо взето, без да се надява на нищо особено, Настя набра името на екрана и включи търсачката. А ето го и него — Паригин, Евгений Илич, роден 1948 година. Нима наистина е той?
До името бяха написани букви и цифри, обозначаващи файла, в който се съдържаше по-подробна информация. Настя бързо намери нужния й материал и го прегледа. Започна да става много интересно! Евгений Илич Паригин е бил сред многото задържани и разпитвани във връзка с дело за убийство. С него е работил Михаил Доценко. Против Паригин не са били намерени никакви улики и благополучно са го пуснали. И адресът съвпада. Излиза, че е същият.
Какво излиза значи? Паригин, също като убития Никита Мамонтов, е попадал в полезрението на милицията при разследване на убийство, но доказателства той да е имал нещо общо с него не са били намерени. С Паригин, както и с Анна Лазарева, бе работил Доценко. И за капак Паригин — странно защо — е ходил по малка нужда точно на мястото и по времето, където и когато са се вкопчили в смъртна хватка Лазарева и неизвестният Стоянов.
Но Паригин отрича да е познавал Лазарева и твърди, че се е озовал случайно на местопроизшествието. Всичко се случва в този живот… Стават съвпадения, каквито никой автор на фантастични романи дори не е сънувал.
Настя решително изключи компютъра и тръгна към телефона да се обади на Михаил Доценко.
С огромно усилие на волята Паригин си наложи да не си тръгва от районното управление, когато му казаха, че е свободен. Кой нормален човек ще си тръгне в три часа през нощта, ако не е с кола? При такива условия ще си тръгне само човек, който се чувства некомфортно в милицията и иска да си плюе на петите.
Евгений Илич се чувстваше не просто некомфортно, а направо отвратително, но разбираше, че е по-добре да остане. До най-близката станция на метрото имаше най-малко час път, значи до четири и половина трябваше да остане тук с израз на уморено недоволство и снизходително разбиране на лицето.
— Къде да поседя тук при вас, докато отворят метрото? — сухо попита той оперативния работник на име Володя.
Момчето заведе Паригин в някаква неуютна стаичка, където нямаше нищо, освен пейка и пепелник. Евгений седя до часа, който си бе определил, неподвижно, опрял лакти в коленете си и потънал в размисъл.
Ето че всичко свърши. Аня умря. Пьотър Михайлович или както се казваше там всъщност — също. Паригин не получи парите. А времето си върви, остава му съвсем малко — само два дни. Едва ли ще успее. Трябва спешно да измисли нещо, за да отърве Лолита и племенника си. Може би да продаде апартамента, в който сега се крие Лола? Да, вероятно това е единственият изход. Изглежда, трябва завинаги да сложи край на криминалния начин на печелене на пари — един килър не може да функционира, без да има поне една резервна база. Той няма право да смесва жизнените пространства, в които съществува като законопослушен гражданин и като наемен убиец. Това е едно от правилата, чието спазване му гарантира безопасност.
В пет без двайсет той излезе от стаичката, учтиво, но студено се сбогува с дежурния и тръгна към метрото. В седем и петнайсет сутринта, когато Настя Каменская четеше записаната в компютъра информация за него, Евгений Илич лежеше на дивана в апартамента на улица „Мосфилмовская“. Вчера по това време той бе лежал тук в леглото до Анна — жива, топла и страстна. Само преди няколко часа те двамата излязоха оттук и Аня го помоли да я целуне преди тръгване. Тогава той си помисли, че това сигурно е последната им целувка. И излезе прав.
Внезапно разбра, че му е мъчно за Анна. Колко странно… Той почти никога никого не съжаляваше, понеже студено и абстрахирано смяташе, че всеки човек сам си е виновен за нещастията, които го сполетяват. Но Аня за нищо не беше виновна, тя загина, защото на Паригин му трябваха пари за вдовицата на братовчед му. Братовчед му бе взел пари назаем, не бе успял да ги върне и се бе самоубил, оставяйки жена си и сина си в жестоките лапи на кредиторите и на грижите на Паригин. Братовчед му бе постъпил неправилно — няма спор. Но Аня какво общо имаше? Защо тя трябваше да плати за тези грешки?
Защото така реши той, Евгений Паригин. Защото глупачката Лолита и нейният малък син му бяха по-скъпи от почти непознатата всъщност жена, която той бе прибрал от метрото, ридаеща и обидена от неверния си любим. Но така ли беше в действителност? Може би той се самозалъгваше? Защото всъщност нещата опираха не в Лола и момчето, а в покойния му братовчед и в приятелството, което ги бе свързвало цял живот. А Анна беше за него не просто почти непозната жена, а жената, която искаше да се омъжи за него, която спеше с него, готвеше му, гледаше го с предани и доверчиви очи и беше готова да направи всичко, което той й нареди. Самият той със своите целенасочени и планирани действия я привърза към себе си, обеща й брак и чудеса на щастието след това, постара се да спечели доверието й и да я накара да му помага. Така че за нейната гибел беше виновен само той. Той знаеше, че това може да се случи и не направи нищо, нито една стъпка, за да предотврати нещастието. Нещо повече — предвидливо бе взел камерата, за да заснеме случилото се и после да притисне Пьотър Михайлович, ако онзи не донесе парите на уговорената среща, а вместо това се опита да премахне изнудвачката. Той, Паригин, беше студен, пресметлив, циничен и жесток, когато със собствените си ръце изпращаше Анна на смърт. И няма какво да се преструва и да се прави на нещастен и несправедливо обиден от коварната съдба.