— Защо аз? Ти не можеш ли?
— Твоят глас е неприятен, по-бързо ще ти повярват.
Настя го чукна без злоба по челото и започна да натиска бутоните. Отговори й женски глас.
— Ало! Женя?
— Обаждам ви се от телефонната централа — каза Настя, като се постара да направи гласа си колкото може по-равнодушен, служебен и уморен. — Не ви е платен телефонът за октомври, ноември и декември. Утре сутринта ви изключваме.
— Как така? Почакайте — притесни се жената, която бе вдигнала телефонната слушалка в гарсониерата на Паригин, — аз не знам… Трябва да попитате собственика, може би е платил, а вие не сте получили квитанцията. Аз не живея тук, роднина съм.
— Проверете си — равнодушно тръсна Настя. — Търсете квитанцията и я донесете, иначе утре в десет сутринта телефонът ще бъде изключен. Днес работим до деветнайсет и трийсет.
— Ама как… — слисано избъбри жената. — Аз не знам какво да правя. Не живея тук, не знам къде да търся тези квитанции. А собственикът замина, не мога да се свържа с него. Моля ви, не ни изключвайте, много ви моля…
— Вие се оправяйте. Трябва да си плащате навреме. Предупредих ви. — Тя затвори телефона и се обърна към Коротков: — Та така, слънце мое. В гарсониерата живее дама, която не знае къде е Евгений Илич. Тоест може би знае, но не може да се свърже с него. Или там, където се намира той, няма телефон, или дамата не знае този номер. По всичко личи, че тя дори не може да каже със сигурност кога ще види Паригин.
— Трябва да организираме засада там — предложи Коротков. — Рано или късно ще се появи.
— Юра…
— Да?
— Нищо, хайде да излезем оттук, трябва да поговоря с теб.
Те излязоха от голямото здание, разположено на булевард „Зельоний“, и бавно тръгнаха към вехтата кола на Коротков, която беше паркирана до отсрещния тротоар.
— Хайде да постоим малко на въздух, да ми се поосвежи главата — помоли Настя.
— Ами добре. За какво искаше да си поговориш с мен?
— За Паригин. Аз не мога и не искам да докладвам на Мелник за това жилище и за необходимостта да организираме засада. Ние с теб не можем да направим това сами, затова единственият изход е да се опитаме да намерим Паригин, а не да чакаме той да се появи.
— Аска, не мога да те позная! — учудено я погледна Коротков. — Опитваш се да скриеш информация от началника и се надяваш, че нищо няма да се разкрие? Първо, това е глупаво и рисковано, ще си спечелиш поредния скандал. И второ: защо? Не разбирам.
— Отговарям на първия въпрос. Господаря не знае нищо за Паригин. Той знае само, че снощи са загинали Лазарева и някой си Стоянов, че аз съм ходила в участъка да видя кой е бил задържан в близост до местопроизшествието и съм се върнала с празни ръце. Това е всичко. Той не знае нищо друго, стигна ми умът да не му казвам това, което казах на тебе и на Мишаня. И ако вие двамата си мълчите, всичко ще се размине.
— Да допуснем. И защо правиш цялата тази комбинация? По-рано никога не си постъпвала така, самата ти постоянно ни повтаряше: простотата и правдивостта са за предпочитане пред всичко друго. А сега натрупа необяснима грамада от лъжи. Та ти лъжеш не само Господаря, но и мен. Разбира се, аз те обичам нежно, но честно ще ти кажа: това ме обижда. Да не би вече да ми нямаш доверие?
Тя събра в гърдите си повече въздух, задържа го, после бавно издиша.
— Ще ти кажа истината. Но при едно условие: няма да ми четеш конско. Аз самата вече си го прочетох. И ако след това сметнеш, че е невъзможно да ми помагаш, обещай ми, че поне няма да ми пречиш.
— Абе никакво конско няма да ти чета! — ядоса се Коротков. — Притрябвало ми е. После аз ще си изпатя повече.
— Да се качим в колата, измръзнах.
Те седнаха в колата и Настя бавно, сякаш насила, разказа всичко на Коротков. Когато свърши, Юра известно време помълча, после внимателно я погали по рамото.
— Горкичката ми, горкичката — тихо каза той. — И през цялото това време си се измъчвала сама? Ако не ми беше толкова скъпа, просто щях да те убия.
— Защо?
— Задето не си ми казала веднага. И защото имаш този идиотски навик да страдаш в самота.
— Обеща да не ми четеш конско — напомни му Настя.
— Не ти чета конско, а ти изразявам съчувствието си. Разбира се, че ще ти помогна, изобщо не се съмнявай. Но поначало ти…
— Юра!
— Край, край, млъквам. Накъде тръгваме?