Ами ако тя греши и Мелник няма никакво отношение към това? Ако наистина е бил искрено уверен във виновността на Лазарева — та нали и самата Настя по едно време вярваше в това, нали тя изгради портрета на предполагаемия убиец-маниак, тя даде насоките къде трябва да го търсят, лично провери онази история с ноктите… Тя, Настя Каменская, много се стара и беше много убедителна — защо сега трябва да се чуди, че Мелник се е доверил на тази версия?
Внезапно си спомни как през декември миналата година, само преди два месеца, научи от Заточни, че Житената питка — Гордеев се кани да напуска. Тогава тя отиде при Гордеев и го попита вярно ли е това. А Гордеев отначало й говореше някакви утешителни думи, после рязко заяви, че иска да се пенсионира като генерал и не вижда в това нищо срамно, а накрая призна, че мястото му е дотрябвало на някого и без това ще го разкарат, независимо иска ли той това или не, така че ще по-добре да отиде в министерството на по-висока длъжност, иначе ще го пенсионират с ритник по задника.
Мястото му дотрябвало на някого! На Мелник ли? На учебния център? На Програмата?
Когато се събуди, Настя дълго не можа да схване къде се намира. Защото лежеше в непозната стая на непознато легло. Наоколо беше абсолютно тъмно, само светлината от уличните лампи мъждукаше едва-едва. Наблизо чуваше нечие дишане, тихо и равномерно. После разбра, че това е болница, че тя се намира не в стая, а в приемната, а до нея спи някой от персонала. Как се бе озовала тук? Последното, което си спомняше, беше вагонът на метрото, с което се прибираше снощи от работа. Стана й лошо, силно й се зави свят, но обикновено в такива случаи тя слизаше на най-близката спирка и се съвземаше сама на някоя пейка в прохладния вестибюл, стиснала в юмрук ампула с амоняк. Този път не успя нито да слезе, нито да извади ампулата, във вагона беше такава блъсканица, че тя не можеше и не можеше да отвори чантата си, все по-силно й се виеше свят, а ръцете не я слушаха…
Така, ясно — припаднала е в самото метро и „Бърза помощ“ я е докарала в тази болница. Трябва бързо да се измъква оттук. Настя отметна одеялото и видя, че са я сложили на леглото облечена, свалили са само якето и ботушите й. Внимателно се надигна от твърдата кушетка, направи няколко крачки и се убеди, че се държи на крака напълно устойчиво, а и вече не й се вие свят. Кризи с кръвоносните съдове й се случваха често и тя добре знаеше, че най-важното е да не се уплаши и да изтърпи. Да изтърпи рязкото влошаване на състоянието си, да не изпада в паника, да не си въобразява, че умира. Това продължава само десет-петнайсет минути, после настъпва също толкова рязко подобряване. Явно днешната криза е била особено силна, такова нещо вече й се е случвало. Но сега се е оправила напълно.
Настя надникна от стаята и видя в края на дългия коридор сестрински пост. Когато приближи до медицинската сестра, която седеше зад бюрото, тя изписа на лицето си увереност и решимост:
— Сестро, мога ли да си вървя?
Сестричката я изгледа смаяно:
— Да си вървите ли? Та вас току-що ви докараха.
— Чувствам се прекрасно и искам да си вървя. Къде са дрехите ми?
Сестричката недоумяващо сви рамене:
— Ще повикам лекаря. Не мога да ви пусна сама.
— Добре, повикайте го — милостиво се съгласи Настя.
Лекарят дойде след малко.
— Е? — попита той и скептично огледа Настя. — Станахте вече, така ли?
— Не само станах, но и се каня да си тръгвам.
— Остроумна особа сте — промърмори лекарят, млад мъж, който можеше да изглежда привлекателен, ако не беше грозната бенка на бузата му. — Поне представяте ли си колко е часът?
Настя машинално погледна ръката си и откри, че часовника й го няма.
— Свалихме часовника ви, когато ви биехме инжекцията, на нощното шкафче до леглото е. Съобщавам ви, че вече минава един. Не смятам да ви задържам, ако се чувствате добре, болницата е препълнена, всяко легло е ценно, но почакайте поне до сутринта.
— Не мога да чакам.
— Хайде де! Между другото често ли получавате такива кризи?
— Зависи от ситуацията и от времето. Горе-долу веднъж на два месеца, понякога по-рядко, понякога по-често, особено когато е горещо.