Устните на момичето трепнаха в едва забележима усмивка.
— А, не е реклама, пълно е с голи хубавици, вие, мъжете, харесвате това. Вземете си го.
— Какво приказвате! — Той изигра възмутено негодувание. — Приличам ли ви на човек, на когото това може да хареса? Не, на мен ми трябва нещо сериозно, над което мога да помисля. Има например едно прекрасно списание, казва се „Наука и живот“. Имате ли го?
— Не го получавам. Вземете „Съвършено секретно“, там има интересни статии. Ще се намери и над какво да помислите.
— Добре, ще го взема. — Той бръкна за портфейла си, като същевременно разглеждаше сергията. — А какви са тези книжки там, в края?
— Тези ли? Любовни романи. Това няма да ви е интересно.
— Защо мислите така?
— Ами мъжете никога не ги купуват. Това е четиво за жени.
— Глупости! — решително каза Михаил. — На света няма нищо по-важно и по-интересно от любовта във всичките й прояви. Аз с удоволствие чета любовни романи, разбира се, ако са добре написани. Вие самата чели ли сте ги?
— Тези ли? Разбира се. Нали седя тук по цял ден. Чета всичко, което ми докарат за продажба.
— Изберете ми, ако обичате, по свой вкус.
— Ами ако не ви хареса?
— Не може да бъде. Сигурен съм, че имате добър вкус.
Анна се пресегна към края на сергията и извади две книжки джобен формат с ярки корици.
— Вижте тези. Те са най-приличните. Ама наистина ли ги купувате за себе си, а не за жена си?
— Мила госпожице, още не съм женен. Сигурно защото чета прекалено много любовни романи — обаятелно се усмихна Миша, като се стараеше да говори бавно, та нито една произнесена от него дума да не убегне на продавачката на вестници и списания. — Отровил съм се с представи за щастлива любов и си търся точно такава. А нея я няма и няма.
— Виж ти! — Лицето на Аня придобиваше все по-осмислен израз. — Толкова красив младеж и да не е женен. Това не може да бъде.
— Господи, госпожице… Извинете, но как се казвате?
— Аня.
— Аз съм Миша. Та ето какво, Анечка, кой ви е казал, че красотата е гаранция за успех в любовта? Погледнете мен, аз съм жив пример, че това не е истина. В любовта са щастливи не онези, които изглеждат добре, а онези, които умеят да обичат. Съгласна ли сте? Готов съм да се обзаложа, че го знаете не по-зле от мен. Очите ви издават.
— Как така?
— Ами така. По очите ви личи, че много сте страдали от несподелена любов. И това ви е направило спокойна и мъдра. Отгатнах ли?
— Госпожице — намеси се застаналата наблизо жена, която беше тук отдавна и досега търпеливо бе чакала продавачката да й обърне внимание; явно търпението й бе свършило, — дайте ми „Домашен дух“ и „Вестник за жената“. Докога сте способна да бъбрите, божичко!
— Извинявайте. Ето, заповядайте.
Анна бързо извади списанието и вестника, отброи рестото. Доценко разбра, че момичето се страхува да не би той да си тръгне, докато то се занимава с купувачката. Ех, да знаеше, че той няма никакво намерение да си тръгне, преди да й определи среща!
— Не премръзвате ли, като стоите цял ден на студа? — попита я със съчувствие. — Защо не се поразтъпчете, не поскачате?
— Нищо ми няма, наред съм. — Усмивката на момичето вече не беше боязлива. — Вярно, студено е, но се търпи.
Михаил разбра, че в ежедневието тя се притеснява от ръста си, затова не става, особено сега, когато разговаря с него.
— Искате ли да ви донеса горещо кафе? Тук наблизо се продава, в павилиончето. И аз ще пийна, не мога да пия кафе, ако не съм в приятна компания.
— Благодаря ви. — Тя бръкна в джоба си за пари.
— Моля ви се — спря я Михаил, — недейте! Веднага се връщам.
След три минути той отново стоеше до сергията с вестниците и подаваше на Анна картонената чашка с не твърде горещо кафе и увития в салфетка сандвич със салам.
— Чакате ли някого? — попита тя и в гласа й прозвуча такава безнадеждност, че сърцето му се сви.
— Не! — отговори той колкото може по-изненадано. — Защо си помислихте, че чакам някого?
— Така. — Тя сви рамене и отпи голяма глътка от кафето. — Просто си помислих, че човек, който е тръгнал по работа, не би си губил толкова време напразно и не би поил непознато момиче с кафе за своя сметка.