— Нищо няма да кажа по този повод. Някои понасят с лекота и десет любовни несполуки. А някои направо обезумяват от една-единствена. Това е много индивидуално. Всеки има своята психика. — Тя изпищя, хвърли ножа в мивката и пъхна пръст в устата си. — По дяволите, порязах се!
Доценко скочи и започна да търси бинт и йод. Анна стоеше, бледа като платно, капка кръв падна върху светлия линолеум. Миша сръчно бинтова порязания пръст и я сложи да седне до масата.
— Успокойте се, сега ще нарежа салатата. Много ли ви боли?
— Не, просто се уплаших — опита да се усмихне тя. — Не мога да гледам кръв.
Ръцете й се тресяха, лицето й беше все още бледо, почти бяло. Михаил режеше зеленчуците и размишляваше върху странното й поведение. Беше видял с очите си колко сръчно Анна действаше с ножа. Дори почти не гледаше в ръцете си, движенията й бяха точни, сякаш машинални. Как можа да се пореже? Нима темата, която той бе подхванал, беше толкова болезнена за нея, че тя бе загубила самообладание? Или се бе порязала нарочно, за да го отклони от обсъждането на въпроса? Ако е така, постъпката й не е твърде нормална. Някога Миша бе учил: телесната цялост е една от най-големите ценности, които съществуват на нивото на подсъзнанието. Всяка хирургическа операция нанася на човека психическа травма, която той може да не осъзнава, да не усеща. Дори лекото порязване е нарушаване на целостта. Едно е, когато това става в резултат на нещастен случай или невнимание, и съвсем друго — когато човек умишлено се реже с нож. Изглежда, все пак наистина би могло да се говори за наличие на някои отклонения в психиката на Анна Лазарева.
Беше вече около полунощ, когато Доценко изпрати Аня до входа на нейния блок. Вечерята бе преминала в топла и спокойна атмосфера. Месото се оказа приготвено много добре, момичето получи своята порция комплименти и похвали, порязаният пръст вече не го болеше и беше благополучно забравен. Доценко предвидливо се стараеше да не провокира гостенката си и да не подхваща разговор на опасни теми, та да не би — пази боже! — тя отново да грабне ножа. През цялата вечер разговорът им се въртя около книжните любовни истории, без да засяга реалните. Анна беше малко възбудена, но това изглеждаше на Миша съвсем естествено, защото флиртът винаги е нещо вълнуващо.
Колкото повече приближаваха към блока на улица „Ясенева“, толкова по-напрегната ставаше Лазарева. Миша разбираше, че тя очаква от него някакви думи, може би обещания, въпроси за следваща среща, но още не можеше да избере правилната линия на поведение. Наистина момичето беше доста подозрително. През изминалата вечер той успя да провери дали си е била вкъщи в дните и часовете на още две убийства — първото и шестото, като уж между другото задаваше въпроси, засягащи съответни телевизионни предавания и филми. Оказа се, че в тези интересуващи го моменти Анна не е гледала телевизия и това говореше, от една страна, срещу нея, но, от друга, не означаваше нищо особено. Далеч не е задължително, когато си вкъщи, да се взираш в телевизионния екран. Ами тресящите се ръце… Ами порязването…
Но как, как да се държи с нея? Дали да укрепи познанството и да поиска нова среща? Или учтиво да й даде да разбере, че първата среща ще бъде и последна?
Когато до входа останаха само няколко крачки, Доценко се реши. Анна трябваше да се разработва още, засега нямаше никаква яснота. Дори ако се окажеше, че тя няма нищо общо, с нея можеше да се поработи за получаване на информация за други баскетболистки със странности в поведението. Вярно, госпожата от федерацията знае много, но, първо — със сигурност не всичко, а, второ — Миша не биваше да е прекалено настоятелен, това можеше да предизвика подозрения.
— Всеки ден ли мога да ви намеря там, където ви намерих днес? — попита той.
— Освен във вторник и събота. Значи смятате да ме потърсите?
— Непременно. Любовта е огромен проблем, а ние с вас едва започнахме да го обсъждаме.
— Тогава ще ви чакам. — Тя доближи лицето си до неговото, явно очакваше целувка, но Доценко реши да не форсира събитията и леко се отдръпна. — Надявам се, че няма да чакам прекалено дълго — каза почти шепнешком.
— В никакъв случай — отговори той весело и високо, — инак просто ще умра от глад. Докато майка ми е в болница, няма кой да ме храни — освен вас. Още повече че го правите великолепно.
— Виждате ли — тя продължаваше да говори много тихо, сякаш го призоваваше да се приближи до нея, — значи теорията ви е вярна. Между другото не ви ли е страх, че ще останете гладен в дните, когато не работя на „Профсъюзна“?