Коротков излезе от кабинета на началника и по стар навик тръгна не към своя кабинет, а към този на Анастасия. Бяха приятели от дълги години и Юра просто не си представяше как е възможно, след като е получил ново „напътствие“, да не сподели първо с Каменская.
— Ася, нашият Господар най-сетне е узрял и е решил да обяви война на пресата — съобщи й той още от прага.
— Доста дълго трябваше да зрее — неодобрително отвърна Настя. — Обществеността почти си създаде впечатление, че е забравил за статията и че като добър началник той трябва да защити честта на мундира.
— Е, той е истински руски Господар: дълго впряга, ама после здраво пришпорва — не можеш го догони. Утре сутринта трябва да му представя план за мероприятията по разработката на Баглюк. Здраво пипа, нали?
— Ама той какво, предварително ли е сигурен, че журналистът има слабо място? Защо трябва да го разработваш?
— В това има смисъл. Защото каква е нашата задача? Преди всичко да изясним откъде той е получил тази идиотска дезинформация за Мамонтов. А пък Баглюк…
— Чакай, Юрик. — Настя болезнено се намръщи и потърка носа си. — Ти абсолютно ли си сигурен, че е било дезинформация? Мамонтов не е бил твой агент, но как можеш да си сигурен, че не е работил с някого другиго?
— Ами защото дотича за помощ при мен, а не при онзи човек! Ако беше във връзка с някого, щеше ли да звъни на мен? Какъв съм му аз? Сват или брат? Аз съм оперативникът, който разработваше Мамонтов по делото за убийството на гарата, нищо повече. И бях принуден да призная, че нямаме улики срещу него. Така че следователят го пусна. Мамонтов прекрасно знаеше, че аз съм сигурен във вината му или поне в неговото съучастничество, не съм крил това от него. По принцип би трябвало да бяга от мен като дявол от тамян. Щом ми се обади, значи няма никого другиго.
— Резонно — съгласи се тя. — В случай че не го е направил под нечий натиск. Представи си, че някой е захванал игра срещу теб. И то жестока игра, предварително обричайки горкото момче на смърт. Фактически натресоха ти труп. Тоест ти, като нормален оперативник, щом не си дочакал Мамонтов, е трябвало да отидеш в дома му, за да видиш какво става. И си отишъл. А там те е чакало красиво и още неизстинало местопрестъпление. Имал си късмет, дето не си се наврял вътре. Защото инак щеше да се оневиняваш до второ пришествие.
— Аз и така се оправдавам. Господаря не ми вярва, смята, че някъде не съм догледал и съм поставил Мамонтов под удар. И при всичко това не разбирам каква е тая дрънканица за диктофонния запис в статията. Нашите вестници си позволяват какво ли не, но чак пък толкоз! Все пак имаше и скандали, и съдебни процеси за непроверена информация. Не вярвам в редакцията да са пуснали материала на Баглюк, без да са се убедили, че той има фактологическа основа. Значи е съществувал някакъв запис. Може би Мамонтов ме е търсил именно във връзка с него?
— Може би. Слушай, направи едно добро, донеси ми водичка, а? — Настя подаде на Коротков празната гарафа. — Вашата мъжка тоалетна е по-близо.
— Мързелана! — промърмори той и взе гарафата. — Ти ще ми върнеш жеста с кафенце, и с бисквитки ще ме почерпиш, от онези вкусните, дето ги опитах вчера.
— Е, ама това беше вчера! — разсмя се Настя. — Вече ми ги разграбиха. Ще те почерпя с бонбон. Стига си се пазарил, тръгвай!
След половин час, когато бяха изпили по две чашки кафе и бяха омели кутията бонбони, която някой бе подарил на Настя по случай Коледа, в кабинета надникна Миша Доценко.
Както всички останали, и той трябваше да се отчита в края на деня пред Мелник за изпълнението на дневния си работен план.
— Отивам на поредна среща с Лазарева — съобщи той. — Мелник смята, че се движим в правилна посока. Дори ни похвали, че толкова бързо сме хванали тази посока.
— Значи е сигурен, че сме уцелили десетката, така ли? — учуди се Настя.
И имаше на какво да се учудва. Виктор Алексеевич винаги се съмняваше, съмняваше се чак до края, фактически до произнасянето на присъдата. А понякога и след него. Може би защото бе работил в криминалистиката два пъти по-дълго от новия им началник и съответно беше виждал два пъти повече грешки, допуснати от оперативни работници и следователи. Житената питка беше запален привърженик на отмяната на смъртното наказание. Всеки път, когато чуеше, че е открит истинският виновник за престъплението, за което някой вече лежеше в затвора, а се случваше и да е разстрелян, той изпадаше в ужас. „Представям си как се чувства сега криминалистът, който е намерил уликите срещу този невинен човек — казваше той. — Да не дава господ аз или някой от вас да се окаже на неговото място. Докато сте живи, няма да си простите, век ще се измъчвате.“ Какво пък, Господаря беше по-млад, по-уверен в себе си. Може това и да не беше чак толкова лошо.