— … молим да освободите вагоните. Уважаеми пътници, при слизането от влака не забравяйте багажа си. За багаж, забравен от други пътници, съобщавайте на дежурния по станция.
Настя се сепна и изскочи от вагона. Напомнянето за багажа, оставен от други пътници, днес й се стори особено зловещо. Животът отдавна вече не беше прост и разбираем. По-рано тя твърдо знаеше: не води вкъщи случайни познати и не им ходи на гости, не влизай в съмнителни парични отношения, не се занимавай с пияни хора и така няма да си имаш неприятности. А сега от правилното или, както казват американците, безопасно поведение почти нищо не зависи. В метрото или в надземния транспорт може да избухне бомба. При пресичането на зелено може да те блъсне откачил от собствената си нахаканост пиян или нагълтал се с хапчета идиот с вносна кола. Вярно, маниаци е имало винаги — и преди сто, и преди петстотин години — и е нямало защита от тях. Това им е страшното на тях, че тяхна жертва може да стане всеки, колкото и правилно и „безопасно“ да се държи. Но все пак едно е, когато има само маниаци, и съвсем друго — когато те убиват и бомби, и откачени шофьори, и терористи, които взривяват цели блокове и завземат болници. Никога не знаеш къде ще се озовеш утре и ще бъдеш ли жив утре вечер. Страх те е да планираш, да си правиш сметки за бъдещето и поради това губиш усещането за перспектива на собствения си живот. Преставаш да виждаш бъдещето и се потапяш в настоящето, като се стараеш да изстискаш от него всичко възможно, защото настоящето поне вече го имаш, а не се знае ще го има ли бъдещето.
Привечер внезапно времето се бе затоплило и когато излезе от метрото на улицата, Настя нагази до глезените в мръсната каша на стопилия се сняг. Настроението й — и без това потиснато, откак ги напусна Гордеев — се развали окончателно, прииска й се колкото може по-скоро да се прибере вкъщи и тя направи това, което по принцип правеше крайно рядко, само при съвсем специални обстоятелства: спря кола, една от онези, които незаконно работеха като таксита. Шофьорът се оказа разговорлив чичка и през целия път не си затвори устата, пак добре, че не настояваше да му отговарят. Настя с усилие изтърпя няколкото минути на това мъчение, даде му банкнота от десет хиляди и с облекчение слезе от колата пред своя блок.
Жилището беше тихо и пусто. Льошка беше в Америка, никой не я чакаше. Тя вяло пообиколи хола, като се чудеше дали да вечеря, или веднага да вземе душ и да си легне. Гладът се обаждаше, но я мързеше да готви. В края на краищата Настя взе компромисно решение: да легне в горещата вана с книжка в ръка, а после ще види как ще реагира организмът й. Ако чувството на глад се притъпи и й се доспи, така да бъде — тогава тя с чиста съвест ще се пъхне под топлото одеяло. Ако пък огладнее още повече, тогава щом така е писано — ще забърка нещо от продуктите, които намери в хладилника.
Процесът на подготовката за водната процедура я поразсея, трябваше да избере подходяща книга, да премести в банята телефона, да намери шампоана. Настя се потопи в горещата ароматна вода, изпружи крака и блажено притвори очи, усещайки как си отива студът, просмукал се в тялото й през целия есенно-зимен сезон. Тя вече протягаше ръка, за да вземе книгата, когато звънна телефонът. Разбира се, беше майка й — Надежда Ростиславовна, и, разбира се, тя зададе традиционния си въпрос:
— Какво яде?
— Тъкмо влизам — излъга Настя, — сега ще вечерям.
— Пак ли сандвич със салам? — въздъхна майка й.
— Кренвирши с елдена каша.
Това се повтаряше всеки ден, по-точно — всяка вечер. Понеже познаваше дъщеря си, Надежда Ростиславовна би могла да предположи, че тя няма да й каже истината, ако тази истина би огорчила майка й. Но въпреки това продължаваше всяка вечер, след като Алексей бе заминал в командировка, да се обажда и да задава едни и същи въпроси, за да получава едни и същи отговори, в които варираше само гарнитурата, а кренвиршите обикновено се редуваха със замразени кюфтета от магазина.