На Миша не му се искаше да изпитва никакво „зашеметяване“. Искаше му се всичко по-бързо да се изясни, та повече да не се среща с натрапчивата особа, мечтаеща за страстна любов, завършваща с брак. Една от задачите, които му бе поставила Каменская, беше да изясни дали Анна Лазарева не е била жертва на насилие като малка, а по-конкретно — на нападение вечер в пуст вход. Опитът бе показал, че серийните убийци избират жертвите си неслучайно. Жертвата трябва да отговаря на определени „изисквания“ — например да прилича на някого или да бъде облечена по определен начин, или да има определена професия и така нататък. Първото, което се прави при появяването на сериен убиец, е грижлив анализ на всички сведения за потърпевшите и опит да се моделира „образът на жертвата“, за да се разбере защо този образ е именно такъв, и вече оттам се тръгва към моделиране личността на престъпника. По делото за седмината удушени „образът на жертвата“ изобщо не се очертаваше. Три жени и четирима мъже с толкова различна възраст и толкова различни като външност. Но ги обединяваха времето, мястото и начинът на убийството. Ето защо версията беше, че именно тези признаци са водещите, главните за убиеца. Все му е едно кого ще убие — важно е това да стане непременно вечер във входа на жилищен блок. И то да убие не с нож, не с куршум, а именно чрез удушване. Такава мания би могла да се появи у човек, който като малък е бил нападан при аналогични обстоятелства. Отначало у детето се поражда непреодолим (и между другото — напълно естествен) страх от пусти входове, особено вечер. После, с годините и под влияние на различни процеси, извършващи се в психиката, у този човек може да се оформи точно толкова непреодолимо влечение да направи онова, от което толкова години се е страхувал. И така да убие страха си.
Именно затова Каменская поръча на Миша да се опита да научи дали нещо подобно не се е случвало на Лазарева като малка. Настя, от своя страна, смяташе да разрови материали с дългогодишна давност, в които става дума за нападения над деца и млади момичета, и да види дали в списъците там няма да се мерне името на Анна.
Доценко се пържеше на тих огън, докато си проправяше път към интересуващия го въпрос от всички възможни страни, но още не бе научил нищо интересно от новата си позната. Нито разговорите за тягостни спомени от детството, нито опитите да поразсъждават за Фройд и психоанализата бяха дали резултат.
Михаил се чувстваше неловко, виждаше, че Анна съвсем сериозно гледа на него — красивия, висок, неженен „журналист“, спец по любовните романи — като на кандидат за женитба, макар че — ей богу! — той не й бе давал никакви надежди, не бе говорил за любов, не беше я канил в леглото и изобщо се бе държал дори неприлично целомъдрено. Но такава си беше Аня Лазарева, неслучайно го бе предупреждавала осведомената дама от Федерацията по баскетбол. Момичето безрезервно вярваше във всичко, в което искаше да вярва, раздухвайки пламък от най-дребен повод, дори мним. И Доценко с нетърпение очакваше онзи благословен миг, когато би могъл вече да не ходи всяка вечер в седем часа на „Профсъюзна“.