Паригин се тревожеше все повече и повече. Вече от няколко дни той наблюдаваше този детектив от „Петровка“ — Доценко — и нищо не се проясняваше. Това момче се разкарваше из целия град, вечер се срещаше с някаква продавачка на вестници, грозна дългарана с дълъг, червен от студа нос (да се чудиш какво ли е намерил в нея?), и нито веднъж през цялото това време край него не се появи никой от хората, които бяха дошли в дома на Паригин. За всеки случай Евгений остави Доценко на мира за половин ден и проследи другия детектив, с когото Михаил излизаше от службата им. Може би Доценко работеше заедно с някого и с онези тримата се срещаше не самият той, а неговият колега. Но и това мероприятие не даде резултат. Никой от тримата не се мяркаше в обозримото пространство.
Гризеше го тревога не само за него самия, но и за парите, нужни на Лолита. Пари трябваше да се намерят на всяка цена, защото ситуацията не можеше да съществува до безкрай в сегашния си вид. Лолита и племенникът му не живееха в дома си, момчето не ходеше на училище, добре поне, че Лола си взе неплатен отпуск. Не беше работа това. Неслучайно се казва, че няма нищо по-постоянно от временното. Понеже на врата му увиснаха роднините, Евгений, първо, си загуби жилището, което би могъл да използва като място за среща или дори като място за изпълняване на поръчка (и това се бе случвало!), а, второ, загуби свободата да пътува. Ако възникнеше необходимост, сега нямаше да може да напусне Москва задълго, защото трябваше да се грижи за Лолита и малкия Серьожа. Те не можеха да излизат от къщи, той дори им бе забранил да говорят по телефона, така че остана единствената им връзка с външния свят, да не говорим за пазаруването. Не, трябваше по някакъв начин да овладее ситуацията и да я доведе до логичен край.
На Паригин — опитния професионален убиец — дори през ум не му минаваше да използва уменията си, за да се отърве от кредиторите на покойния си братовчед. Дълговете трябва да се връщат — това не подлежеше на коментар. Кредиторите не са виновни, че някой не им се е издължил. Те са дали на човека пари назаем, повярвали са на честната му дума, дори нищо не са взели като залог. За какво да ги убива? По-добре да почака на някого да потрябва някой да бъде убит, да получи поръчката, да я изпълни, да вземе полагащия му се „хонорар“ и да върне дълга на братовчед си. Така ще бъде честно. А да убива хората, които искат да им се върнат парите със съответните лихви и искат това напълно справедливо, не е почтено. Погледнато отстрани, това беше странна логика, но за Паригин тя изглеждаше нормална. Има убийство и убийство, смяташе той. Да убиеш човек, като изпълняваш платена работа, далеч не е същото като да отнемеш живота на човек, с когото не можеш да се разбереш с добро и да прекратиш конфликта. Второто е срамно и недостойно за истински мъж. Докато първото е напълно допустимо.
Евгений рядко четеше вестници, предпочиташе да научава новините от телевизионните информационни емисии. Обичаше да гледа телевизия, включваше телевизора машинално още с влизането вкъщи, грижливо изучаваше списание „ТВ парк“, предварително си набелязваше предавания и филми, които не бива да пропусне, дори ги подчертаваше в програмата със син маркер. А вестници купуваше само като четиво за из път или в случай че се наложи дълго да чака нещо или някого. Тази сутрин, докато се бръснеше пред огледалото, Паригин си каза, че май е време да се подстриже. След като в седем вечерта „изпрати“ Доценко до „Профсъюзна“ и се убеди, че той отново тръгва със своята червеноноса дългарана, Евгений реши, че вечерта вече не обещава нищо интересно и със спокойна душа влезе в един бръснарски салон. Там, докато чакаше на опашка, взе от масичката във фоайето вестниците, оставени вероятно преди няколко дни от разсеяни посетители…
— Ей, човече, да не заспа? — разнесе се над ухото му весел глас. — Дойде ти редът. Ще сядаш ли изобщо да те подстригват?
— Да, да, идвам! — сепна се Паригин, пъхна вестника в джоба на якето си и тръгна към салона.
Гледай ти, толкова бе потънал в мислите си, че не бе забелязал как му е дошъл редът. Дебелата фризьорка тракаше с ножиците някъде край тила му, а Евгений седеше, притворил очи, и се мъчеше да подреди мислите си. Каква странна статия! Някакъв младеж, когото после намират убит признава, че е извършил убийство преди година и половина. Това, както и да е, но тази плашеща фраза за някакъв магнетофонен запис… А няколко дни след това при него, Паригин, идват някакви мутри и също се опитват да направят запис на признанието му в убийство. Каква прилика! Но какво значи това? Ако се вярва на статията, това момче е било информатор, работило е за ченгетата и пак те са го издънили, допуснали са изтичане на информация, а криминалната структура, с която хлапакът е бил свързан, естествено не е изтърпяла предателя и завинаги му е запушила устата. Добре, да допуснем, че момчето наистина е било агент на „Петровка“. Но нали той, Евгений Паригин, не е във връзка с никого и на никого не дава информация. Тоест не може да са го издънили милиционерите. Защо тогава онези мутри посетиха и него?