— Какво става, дете? — попита я ласкаво. — Отдавна не си идвала при нас.
— Имам много работа — виновно отвърна тя. — А ти защо си тук?
— Научно-практическа конференция. Тук е пълно с генерали, с разни началници. За пореден път обсъждаме проблемите на борбата срещу организираната престъпност.
— Ами ти нали не си началник — каза Настя.
— Е, как! Дори началникът на катедра е някакъв началник. Ти да не си прихванала от шовинизма на практиците криминалисти, да не би да смяташ като останалите, че само практиците имат право да се наричат хора? А онези, които подготвят тези практици в институтите, нямат абсолютно никакво значение?
— Какво говориш, татко, нямах предвид…
— Знам — позасмя се вторият й баща. — Ти винаги си била нормално дете с нормално построен мозък. Между другото кога планираш да си тръгнеш оттук? Мога да те закарам.
— Дълго ще остана, дойдох преди малко.
— При кого, ако не е тайна?
— При Самойлов.
— При Олег Григориевич? Познавам го, прекрасен специалист. Сигурно работиш по сериен убиец. Отгатнах ли?
— Отгатна. Върви при твоите надменни генерали, вече хвърлят към теб неодобрителни погледи. Сигурно смятат, че щом ги придружаваш, трябва да плащаш и храната им.
— Дете мое — смаяно проточи Леонид Петрович, — откъде у теб тази омраза към по-старшите чинове? По-рано това го нямаше. Или не съм го забелязвал?
— Нямаше го — съгласи се Настя. — Намразих всички генерали, откак нашата Житена питка напусна отдела, за да получи генералски чин. Това е алогично и глупаво, нали?
— Но пък е много по женски. Как се разбирате с Мелник?
— Нормално. Вярно, не е Житената питка, но се търпи. Е, татенце, аз да тръгвам. Целуни мама. И ако тя започне пак да се вайка за моето полугладно съществуване, можеш с чиста съвест да потвърдиш, че си видял с очите си как ям сандвичи и бисквити.
Вече на излизане от стола Настя се обърна и видя как Леонид Петрович оживено обсъжда нещо с двамата генерали, разположили се край една маса. Единият от тях хвърли към Настя бърз поглед, после отново се зае с отварянето на кутията с вносна бира, която държеше в ръцете си.
Тя се върна в кабинета на професора.
— Помислих, че пак сте се изгубили — недоволно промърмори той, без да вдига глава от книжата. — Където ви прати човек, там ще си останете.
— Извинете. Срещнах баща си, затова се позабавих.
— Баща ви в академията ли работи?
— Не, дошъл е на конференция. Колко силен харесвате чая?
— Средно. В голямата чаша, ей там е, на перваза. И се постарайте да не шумите и да не ме разсейвате.
Като гледаше да се движи колкото може по-тихо, Настя приготви чай и го поднесе на Самойлов, после сложи до него чиния със сандвичи и бисквити. Вече беше пет часът, а до седем трябваше да се яви пред Господаря и да се отчете за работата си през деня. Нямаше да успее, невъзможно беше. Трябваше да му се обади оттук, може би той щеше да приеме отчета по телефона и нямаше да настоява тя да се върне на „Петровка“.
Телефонът беше на бюрото, но Настя не посмя да поиска разрешение да го използва, нали Самойлов беше казал пределно ясно: не шумете и не ми пречете. Тя излезе на пръсти в коридора, постоя там, размишлявайки, после отвори вратата към стълбището. На площадката имаше четири врати, като едната врата беше широко отворена и Настя реши да опита късмета си. В края на краищата нали нямаше да иска пари назаем, а само разрешение да се обади по телефона! Тя влезе в бившия апартамент и се огледа. Ето ги вратите към банята и тоалетната, веднага след тях имаше друга, сигурно към кухнята. Кухните никога не са големи, значи зад тази врата има малък кабинет, сигурно на началник на отдел или катедра. Не, няма да се занимава с началници. Нито един началник не би изтърпял в кабинета му да влезе непознат човек и да поиска разрешение да се обади. Трябваше да потърси помещение с много хора.
Настя решително отвори вратата, която водеше към хола. Там беше пусто. Четири бюра, две каси, гардероб за дрехите, нечии чанти — мъжки и дамски — и нито един човек. За сметка на това — цели два телефона. Браво бе, какво лекомислие цари в Академията на милицията! Влизай, вземай, изнасяй — ние нямаме нищо против. В отсрещния край на хола имаше още една врата и едва зад нея Настя намери жена на средна възраст, която с паническа бързина тракаше по клавиатурата на пишеща машина. Машината беше електрическа и заради шума от нея едва ли се чуваше какво става в съседните помещения.