— Извинете — високо каза Настя, — може ли да използвам вашия телефон?
Без да спира да печата, жената кимна като съгласие и същевременно като посока, тоест към телефоните в съседната стая. Настя затвори вратата и се обади на Мелник. За нейно учудване той се отнесе към обаждането й съвсем спокойно.
— Какво научихте в салона?
— Лазарева е била там веднага след датата, когато бе открит последният от седемте трупа — съобщи тя. — Удължавала си е ноктите. Прави си тази процедура редовно, има лоши нокти, често се чупят.
— Прекрасно! Просто прекрасно! Предупредете Доценко да бъде изключително внимателен, има си работа с опасна престъпница, която може да се окаже физически дори по-силна от него. И продължавайте да я разработвате. Как напредва работата с архивните материали?
— Всъщност затова ви се обаждам. Може ли да не идвам за вечерен доклад? Разказах ви за посещението си в салона, друго съществено засега няма. Днес ще приключа с нашия архив, а утре ще подготвя искане и ще започна да работя с делата, които се намират в архивите на съда.
— Добре — съгласи се Мелник, — днес можете да не идвате. Вече определихме окончателно личността на заподозряното лице, утре очаквам плана ви за събиране на доказателства. Свържете се със следователя, той да ви каже какви доказателства му трябват, за да привлече Лазарева под отговорност, а вече ваша работа е да измислите как да ги съберете. Доценко подготвя ли идентифицирането?
— Тъй вярно. Търси хора, които може да са видели Лазарева близо до мястото на всяко убийство.
— Браво на вас!
Да, на новия началник определено не му се свидят похвалите. Кой знае — стилът му ли е такъв? Или просто подготвя почвата?
Настя тихичко се върна в кабинета на Олег Григориевич и много внимателно приседна на крайчеца на стола, като се постара той да не скръцне. Времето минаваше, професорът не й обръщаше никакво внимание, а тя седеше неподвижно и се страхуваше да помръдне и да предизвика недоволството му. В главата й идваха мисли, които изглеждаха глупави и неуместни на самата нея. Например: какво ще прави с информацията, получена от Самойлов, ако се наложи да използват тази информация при разкриването на престъплението? Дали да каже на Мелник за това, или по-добре да не рискува? От една страна, ако се съди по начина, по който се бе държал с нейния втори баща, Господаря явно уважаваше науката или поне не изпитваше към нея нескрито презрение. Но, от друга страна, това може да е поредната игра, на която си примират да играят мъжете, особено когато са началници. Както си седиш в мекото кожено кресло, да се покажеш пред външните хора като гъвкаво мислещ модерен ръководител, като грамотен управляващ („Ще намеря начин да решим този проблем.“), демократичен, образован („Естествено ние придаваме огромно значение на постоянната аналитична работа.“) и същевременно делови, способен да организира мигновено изпълнението на всяка задача („Гледай как работят моите хора!“). При което дълбоко в душата си отричаш значението и на гъвкавостта, и на образоваността, и на демократичността, всичко това е само демонстрация за външни лица. А със своите, тоест с подчинените, водиш разговорите със съвсем друг тон и на съвсем други теми. Защото разбираш, че никога не би могъл да удържиш стегнат колектива, ако проявяваш демократичност и широта на мисленето. А „добрият тон“ изисква… Ето така получаваме двата лика на Янус.
От Господаря Мелник мислите й се прехвърлиха към журналиста Валентин Баглюк, който бе написал статията за онези гадове детективите, дето не умеят да си пазят агентурата. Юра Коротков се бе заел с него по-плътно, но още не бе открил никакъв компромат, както бе наредил Мелник. Естествено, ако сега беше не деветдесет и седма, а поне осемдесет и шеста година, Баглюк вече щеше да бъде разпердушинен. Той не умееше да пие и когато се напиваше, се държеше толкова отвратително, че едно такова напиване щеше да е достатъчно, за да изхвърчи завинаги от вестника и да остане безработен вовеки веков. А пък какво неописуемо безредие цареше в личния му живот! Между другото в този изключително безреден личен живот като ярки комети прелитаха ту съпругата на главния редактор на вестника, в който работеше Баглюк, ту дъщерята на завеждащия отдела, ту приятелката на някой спонсор. С други думи безпътният журналист през незабравимата осемдесет и шеста година непременно щеше да бъде изритан като мръсно коте или за пиянство, или за разврат, или за двете заедно. Но годината все пак беше деветдесет и седма и всичко това отдавна бе престанало да вълнува обществеността. Иначе други пороци Баглюк нямаше. Коротков смяташе утре да отиде в редакцията, да се запознае с прекомерно осведомения журналист и да го помоли да отговори на някои въпроси. Да го помоли меко, ненатрапчиво…