— Изненадана ли сте от моята покана? — попита я Денисов леко присмехулно.
Само по този присмехулен израз човек можеше да познае предишния Едуард Петрович. Дори гласът му беше променен, а говорът му бе станал забавен и сякаш затруднен.
— Изненадана съм — призна Настя. — Мислех си, че напълно сте ме забравили.
— Само не ми разправяйте колко ви е огорчило това. Прекрасно си спомням, че последната ни обща епопея ви причини големи служебни неприятности, и аз сметнах, че ще е най-добре повече да не ви безпокоя за щяло и нещяло. А днес искам просто да ви направя подарък.
— По какъв повод?
— Без повод. — Той отново се усмихна. — Виждам, виждам, че Толя е свършил доста подготвителна работа с вас, помолил ви е да се преструвате, че изглеждам в цветущо здраве. Не искам да го разстройвам. Но нали самият аз си знам, че ми е лоша работата. Вярно, надеждата, както казват мъдреците, умира последна, затова не се отчайвам, но това не значи, че ми е позволено да бъда непредвидлив. Така че не ми се ляга на операционната маса, без да съм си върнал дълговете.
— Доколкото си спомням — предпазливо каза Настя, — при последната ни среща казахте, че сме квит. Нищо не ми дължите.
— Така е в делово отношение. А между приятели, скъпа Анастасия, сметки няма. Вие не може да не знаете, че изпитвам към вас нежност, възхищавам ви се и ви обичам по бащински. И тъй като нашата днешна среща може да се окаже последна, искам впоследствие да не ме споменавате с лоша дума.
Те бавно крачеха из заснежения парк, който заобикаляше клиниката. Отпред и отзад на „протоколно“ разстояние се движеха телохранителите на Денисов. Макар да е тежко болен старец, с мафиот от такъв калибър всичко можеше да се случи… Едуард Петрович здраво държеше Настя под ръка, като се стараеше да не издаде слабостта и световъртежа си. Просто човекът говори тихо и е напълно естествено ухото на събеседника му да бъде колкото може по-близо.
— Но моята безкористност не е безгранична — продължи Денисов. — Затова съм решил да ви направя подарък, който ще има смисъл само в случай… ами да речем, при неблагоприятен изход от операцията. Ако ли пък ме оперират успешно и започна да се оправям, вие трябва да ми дадете думата си, че няма да се възползвате от това, което ще ви подаря.
— Че какво ще е то? — засмя се Настя. — Вила на Лазурния бряг? Страх ви е, че ще се настаня там и няма да ви пусна да припарите?
Денисов внезапно стана сериозен. Крачките му още повече се забавиха и телохранителите също моментално забавиха темпото.
— Честно казано, искаше ми се да ви оставя за спомен нещо материално. Между другото мога да ви подаря именно вила на Лазурния бряг. Но вие няма да приемете такъв подарък, нали?
— Разбира се, че не.
— А защо? Впрочем аз знам отговора и без да ми го казвате. Влюбена сте в работата си и не искате да я загубите, а такъв подарък неминуемо би означавал начаса да ви уволнят. Прав съм, нали?
— Частично.
— Какви други съображения имате?
— Не искам да помрачавам нашето нежно приятелство с материални сметки. Няма да крия, Едуард Петрович, винаги ми е било трудно да намеря логично обяснение на нашите отношения. Вие сте финансов магнат, световноизвестен перач на „мръсни пари“. Аз съм офицер от милицията. Вярно, занимавам се не с икономически престъпления, а с убийства и изнасилвания, и никога не съм получавала от вас като подарък никакви пари или други ценности, но въпреки това, съгласете се, ситуацията е доста двусмислена.
— Съгласен съм — кимна той. — Но хайде сега да не задълбаваме в това — така или иначе не сме в състояние да променим тази двусмислена ситуация, тъй като се запознахме преди няколко години, а както знаете — миналото не може да се промени. Стореното — сторено. Винаги съм се съобразявал с особеностите на вашия характер и не съм ви предлагал материални подаръци дори за рождения ви ден. Онова, което смятам да ви подаря днес, също не е вещ или пари. Ще ви подаря информация. Хайде да поседнем, уморих се нещо.
Сърцето на Настя болезнено се сви. Разхождаха се едва от петнайсет минути, а той вече се бе уморил. Колко е далеч сега Денисов от онзи снажен, младолик, пълен със сили мъж, който на своите седемдесет години можеше да изминава пеша десет километра, без нито веднъж да поседне за почивка. Той тежко се отпусна на разчистената от снега пейка. Телохранителите се спряха отдясно и отляво, спазвайки дистанция четири метра от Денисов. Разстояние напълно достатъчно, за да се запази конфиденциалността на водения полугласно разговор.