— Едуард Петрович, извинете ме за този въпрос, но отдавна ли боледувате? — попита Настя неочаквано.
Денисов бавно извърна към нея едрата си белокоса глава и внимателно я погледна право в очите. В този момент Настя си помисли, че той я вижда като на рентген и смисълът на нейния нетактичен въпрос му е пределно ясен. Така и излезе.
— Не, мила моя, боледувам само от четири месеца. Сама виждате в какво се превърнах през тези четири месеца. Болестта прогресира много бързо. Ако не си направя операция, остава ми да живея съвсем малко. Може би само няколко седмици.
— Но ако операцията мине успешно?
— Престанете! — Той се намръщи и отново седна изправен, вперил неподвижен поглед в пухкавите елхички. — Нима вярвате в това? През тези четири месеца организмът ми толкова е прогнил, че сърцето ми няма да издържи и два часа под упойка. Отслабвам с всеки ден, чувствам се все по-зле и по-зле и това означава, че метастазите пълзят в различни посоки с огромна скорост. Вече нищо няма да ги спре. Извинете ме, Анастасия, знам, че много по-лесно щеше да ви бъде да разговаряте с мен с друг тон и с друго настроение, да укрепвате у мен надеждата и да слушате как градя планове за бъдещето. Поне щеше да ви е ясно какво и как да говорите. А да общуваш с човек, който знае, че скоро ще умре и дори се опитва да обсъжда това, е много тежко. Но аз ви ценя прекалено много, за да ви мамя и така да ви принуждавам да се преструвате, като на свой ред мамите мен. Не съм ви толкова близък, за да плачете за мен, както ще плаче Толя Старков, да не говорим за семейството ми. На вас мога да кажа всичко както си е в действителност и да не се опитвам да ви щадя. Отивам си. Именно затова ви разказах за Програмата.
— Защо? Защо ми разказахте това? Какво искате да постигнете?
— Ами например искам вие да знаете за това. Просто така, без никакви условия. Може това да ви помогне в работата, когато ви се стори, че не разбирате нещо.
— Пак не казвате всичко докрай.
— Да… Отново сте права. Още не съм ви казал всичко, но не защото подлагам на изпитание съобразителността ви, повярвайте ми. Готвих се дълго за нашия разговор, но до момента, когато дойдохте, така и не бях си отговорил на най-важния въпрос. Затова сега все още се мъча да намеря отговора.
— И не го ли намирате?
— Не, не го намирам. Макар че мисля за това през всичките тези четири месеца, откак разбрах, че с гигантски крачки вървя към края. Хората са самонадеяни и рядко се замислят какво ще стане, когато те вече няма да са живи. Струва ни се, че ще живеем вечно и никога няма да умрем. А после изведнъж се оказва, че не е така. И все по-често сме принудени да мислим за живота, който ще продължава, но вече без нас. Отначало всичко изглежда пределно ясно и на въпроса какъв ще бъде този живот очевидният отговор е: „Това ще бъде живот без нас.“ Някои се задоволяват с този отговор. Други, след като са предъвкали и асимилирали тази неприятна мисъл, — преминават към следващия етап и си казват: „Добре, разбрах, че това ще бъде живот без мен. Но какъв ще бъде все пак този живот, хубав или лош? И интересува ли ме какъв ще бъде?“ Ето на този въпрос търся отговора. Опитвам се да разбера безразличен ли ми е този чужд живот, в който мен вече няма да ме има, или не.
— И кой отговор ви е по-близък?
— Не знам. Не мога да реша. Прекалено много е поставено на карта. Включително и благополучието на хората, които дълги години съм подкрепял и които нямам право да изоставя на произвола на съдбата.
— Вие искате да постоя с вас, докато не вземете това решение?
— Да. Искам. Но не смея да ви помоля за това. Днес е неделя — ден за законна почивка, сигурно си имате някакви свои планове. И после — не е много радостно да прекарваш времето си в компанията на умиращ старец. Сигурно сте премръзнали и огладнели? — внезапно смени темата той.
— Не, защо? — учтиво отговори Настя, макар че всъщност ужасно бе премръзнала и умираше от глад.
— Не ме лъжете — разсмя се Денисов. — По очите ви личи, че не е вярно. Да отидем в моята стая и да си направим прощален обед. Ама не ме гледайте, сякаш вече съм мъртъв! Още съм жив и понеже осъзнавам неприятната перспектива, искам да изживея онова, което ми е останало, с радост и удоволствие. Да вървим, да вървим!
Той стана с усилие от пейката и отново се опря на ръката на Настя. Сега Едуард Петрович крачеше още по-бавно и те преодоляваха няколкото десетки метра, които ги деляха от входа на болничната сграда, толкова дълго време, сякаш за всяка крачка бяха нужни неимоверни усилия. В болничната стая, която повече приличаше на президентски апартамент в скъп хотел, Денисов се съблече и когато остана по анцуг, Настя с ужас видя колко е отслабнал. Кожа и кости. А беше толкова снажен и широкоплещест…