— Мисля, че около деветдесет процента — отговори Владислав. — Ами помисли сама — кой друг може да бъде началник на служба за сигурност? Тоест такъв може да бъде всеки, но за такава длъжност не биха поканили всекиго.
— А кои са повече сред тях — нашите или онези от Комитета?
— Нашите — уверено отговори Стасов. — Първо, ние просто по брой винаги сме били повече. И второ, Комитетът, както и да се нарича, пак си остава една засукана служба. Те си печелят парите другояче. А защо това изведнъж те заинтересува?
— Просто така… Предстои ми да съставям списък на фирмите в цялата страна, в които наскоро убит ръководител на служба за сигурност в миналото е бил офицер от Министерството на вътрешните работи. Та се мъча да си представя мащаба на това издирване. Усещам, че дълго ще трябва да го търся този пенсионер… Имала глава да пати.
— Защо трябва да го издирваш? Не му ли знаеш името?
— Не… — Тя завъртя глава и посегна за поредната пирожка, вече петата.
— Ами името на фирмата?
— И него не знам.
— Е, поне региона, областта… Все нещичко трябва да знаеш.
— Не знам нищо, освен че е бивш милиционер. Дожаля ли ти за мен, Владик?
— До сълзи — изсумтя Стасов. — Разбрах, че издирваш мен. Аз съм бивш подполковник от милицията, а днес — ръководител на служба за сигурност при голяма фирма. Вярно, още съм жив, но това лесно може да се поправи. Сега ще изям още една пирожка, след което ще настъпи моята мъчителна смърт, причинена от необуздана лакомия.
— Весело ти е на тебе, а аз трябва да търся игла в копа сено. Слушай, а нямаш ли познати в други служби за сигурност, които биха могли да ме консултират по въпроса как да стесня кръга на издирването и да се справя с проблема максимално ефективно и бързо?
— В други служби ли? — Владислав присви очи и ги впери нейде към тавана. — Така… Имах един, Димка Вавилов, но наскоро го погребахме. Заедно с него работехме в регионалното управление… Чакай, ами самият Вавилов няма ли да ти свърши работа? Ръководител на служба за сигурност, в миналото — полковник от милицията. А?
— Не знам, Стасов. Трябва да огледам подробностите. Може и да ми свърши. Къде е работил?
— В банка „Руска тройка“.
— „Руска тройка“ — бавно повтори Настя. — Това име ми звучи познато… Къде го чух съвсем наскоро, а, Коротков? Ама остави за малко на мира салатите на Ирочка, на тебе говоря!
— Какво искаш? — Коротков недоволно се извърна към нея, старателно дъвчейки мръвка и пъхайки след нея в устата си лъжица зеленчукова салата. — Защо се заяждаш със стар гладен детектив, когато най-сетне са му дали да похапне и са го сложили да седи до очарователно момиче? Ама и ти си една досада!
Впрочем каза го миролюбиво и дори почти гальовно.
— Добре, извинявай. Името „Руска тройка“ не ти ли говори нещо?
— Това е банка. Намира се в Западния район.
— Това и аз го знам. Но имам усещането, че съвсем наскоро ми се мяркаше пред очите по някакъв повод. И не мога да си спомня по какъв.
— Е, драга моя — Коротков направи изразителен жест с вилицата, — тук не мога да ти помогна. Мяркало се е пред твоите очи, не пред моите.
Чиниите, подредени на трапезата, бързо се опразваха, всички имаха прекрасен апетит. Изключение правеше само Татяна, която зле понасяше бременността и почти нищо не ядеше, а и в разговора практически не участваше, седеше, затворена в себе си, бледа, със сенки под очите.
Към десет часа бившата съпруга на Стасов — Рита — пристигна, за да прибере Лиля. Както обикновено, тя не пристъпи по-навътре от антрето и при това толкова припираше детето, сякаш всяка секунда в повече в дома на бившия й съпруг й нанасяше кървяща рана. Естествено Рита имаше любовник, същия, с когото се бе свързала още преди развода със Стасов, но това изобщо не означаваше, че се е примирила с равнодушието на бившия си съпруг. Нея трябваше да я обичат всички мъже до един, и то непременно до гроб. Това се отнасяше и за Владислав, а всяко отклонение от цитираното правило Рита възприемаше като престъпление.
Към единайсет станаха да си ходят Настя и Коротков. Утре им предстоеше работен ден, а тепърва трябваше да стигнат и до домовете си. Колата на Коротков беше толкова стара и грохнала, да се чудиш как все още се движи, и май единственото нещо, което работеше в нея, беше запалката. Парното естествено не работеше, но след топлото жилище и обилната трапеза студът не се усещаше веднага. Настя храбро си свали ръкавиците и бръкна в чантата си за цигарите.