— Танюшка е някак смачкана — съчувствено каза Юра. — Да ти се доплаче, като я гледаш. А пък моята красавица, когато носеше сина ни, просто цъфтеше цялата, можеше да я сложиш на плакат „Пийте доматен сок!“
— Голямо сравнение направи! Жена ти тогава на колко години е била?
— Малко над двайсет.
— А Танюшка е вече над трийсет. И здравето й не е цветущо… Слушай, къде все пак може да съм чувала тази „Руска тройка“, а?
— Е, стига де, какво те прихваща с тази „Тройка“! Я по-добре да си поговорим за Баглюк.
— За онзи журналист ли? Добре, да си поговорим.
— Разбираш ли, в събота и неделя само той ми беше в главата, все се надявах нещо да ми просветне. А днес с благословията на Господаря отидох при него в редакцията. Представих се значи, така и така, господин Баглюк, с публикацията си вие дълбоко ме наскърбихте. Така че с вас трябва да огледаме случая от всички страни и да изясним нещата докрай в това недоразумение. Защото, така да се каже, няма нищо по-лошо от наскърбен детектив.
— Е, и той какво?
— Той — нищо. Седи си едно спокойничко, усмихва се. Ако съм ви наскърбил, казва, драги ми господине, нищо лично, такъв е животът, защото зад всяка написана от мен дума стои документално потвърждение, което съм представил заедно с подготвената за печат статия на моето вестникарско ръководство. И вие нямате в какво да ме упрекнете.
Настя издърпа пепелника и тръсна пепелта в него.
— Лъжеше ли?
— Май че не. Веднага вдигна телефонната слушалка и се обади на началството си, началството ни покани в кабинета си и достъпно ми разясни — на мен, тъпия и неграмотния, — че имат доказателства, които именно са в основата на текста на статията „Трупове на бунището“. Ако ли пък аз имам факти, опровергаващи тези доказателства, моля, мога да ги предявя. Тогава ще седнем да обсъдим нещата. Засега те нямат основания да не вярват на предоставените им доказателства.
— Господи, защо мълчиш, а не казваш веднага! — ядоса се Настя. — Какво имат?
— Те имат, Асенка, видеозапис на монолога на Никита Мамонтов, в който той си признава убийството на Павелецката гара и разказва как аз съм го вербувал, като съм му обещал да отклоня отговорността от него, и как после ми е доставял информация. Имат и диктофонен запис на същия монолог.
— Браво бе! — подсвирна Настя. — И как да разбираме това?
— Ами знам ли!
— Чакай, Юрик, а ти сигурен ли си, че на записа е записан именно Мамонтов? Нима толкова добре си спомняш лицето му?
— Там е работата я… Живия Мамонтов си го спомням, но съвсем приблизително. Минаха година и половина, а след Никита съм се срещал и запознавал с толкова много хора, че в главата ми е пълна каша. Виж, на мъртвия Мамонтов съм се нагледал достатъчно. Нямам основание да се съмнявам, но, разбира се, трябва и криминалистите да погледнат. Има много хора, които просто си приличат, това ние с тебе го знаем прекрасно от опит.
— И какво ти каза вестникарското ръководство?
— Че са готови да предоставят двете ленти на криминалистите за провеждане на предварително разследване, но настояват това да са експерти не от нашето министерство, а някакви независими. Предложих им Федералното бюро за съдебни експертизи, тях това ги задоволи напълно, вече извършихме и всички формалности.
— Ти докладва ли на Господаря?
— Че как, то без това може ли! — ядно отвърна Юра. — Скоро ще започнем да искаме позволение да ходим и до тоалетната, като в първи клас.
— А Господаря как реагира?
— Ох, Ася, как може да реагира този идиот? Ами че той е стопроцентово сигурен, че цялата тая измислица е чиста истина, че Никита е бил мой източник, а аз се опитвам да се измъкна и неумело мамя началството си. Щом чу, че журналистът има запис и че е готов да го предостави за изследване, веднага започна да прелиства бележника си и да търси приятели във Федералното бюро, които биха могли в името на старото приятелство да напишат в сведението, че на видеото е записан не Мамонтов, а някой, който много прилича на него. Тоест, че доказателствата са фалшиви, статията е нелепа, журналистите са лоши, вестниците са отвратителни, с една дума — всички са в лайна, а ние сме от чисти по-чисти. Вярно, приятно е, че началникът се хвърля напред в защита на своя подчинен — било по законен, било по незаконен начин. Но той не ми вярва, Ася. Не ми вярва. А аз съм обидчив, нали знаеш? И не искам да ме защитава човек, който не ми вярва и дълбоко в душата си ме смята за глупак, лош професионалист или предател.