— Емоции — промърмори Настя и се загърна по-плътно в якето, защото студът най-сетне започна да се усеща, и то сериозно, — това са просто емоции, Юрочка. Искам — не искам, обича ме — не ме обича, уважава ме — не ме уважава… Какво значение има дали Господаря ти вярва, или не ти вярва? Важното е да разберем защо Никита Мамонтов е говорил пред камерата абсолютни лъжи. Кой и как го е накарал на го направи. И с каква цел. Предполагам, че именно това е искал да ти каже, когато те е помолил за среща. Между другото ти нали си влизал в жилището му?
— Влизал съм — потвърди Юра.
— Къде стои телефонът му?
— В антрето, на едно шкафче. Защо?
— И аз не знам. Все си мисля откъде са научили съдържанието на разговора ти по телефона с Мамонтов. Защото ти твърдиш, че в статията той е възпроизведен дословно.
— Дословно, да. Абсолютно. До последната дума.
— Тогава ние с тебе имаме два варианта. Или Мамонтов сам е преразказал разговора на някого, или в телефонния му апарат има бръмбар. Точно затова те попитах къде стои. Какво имаме на видеозаписа?
— Правилно — въодушеви се Коротков, — правилно! На записа физиономията на Мамонтов е такава, че веднага си личи: току-що са го били. А зад гърба му има плакат с Чък Норис и се вижда облегалката на диван със сива тапицерия. Значи е снимано в дома му и докато в хола са го биели и са правели записа, някой в антрето спокойно може да е напъхал в апарата какви ли не гадости. А когато са убили Никита, са махнали бръмбара.
— Аха, или не са го махнали.
— Защо да не са го махнали? — не разбра Коротков.
— Не знам. — Настя сви рамене и извади още една цигара. — Причините може да са всякакви. Например да са забравили. Или да не са успели, защото са бързали много. Или някой да ги е подплашил.
— Ах, дявол го взел! — От яд Коротков рязко натисна газта, от което старата таратайка, с която пътуваха, се затресе, сякаш заплашваше ей сега да се разпадне. — Не се сетих за това. Та нали в момента, когато открихме трупа на Мамонтов, на никого и през ум не можеше да мине, че след няколко дни ще излезе статия, в която дословно ще бъде възпроизведен нашият разговор! Ако знаех, непременно щях да проверя телефона. А сега няма смисъл, мина толкова време, апаратът е минал през толкова ръце, че…
Снегът внезапно заваля по-силно и той беше принуден да намали скоростта, защото почти нищо не се виждаше пред колата. Настя започна да премръзва. Тя отново си нахлузи ръкавиците и скри ръцете си в джобовете, но това почти не й помогна. Добре че им оставаше малко път, десетина минути — разбира се, ако имаха късмет.
— Юра, ти все пак помисли за тази „Руска тройка“ — помоли тя. — Защото съвсем наскоро ми се мерна някъде, сигурна съм.
— Ася, стига си досаждала. Между другото каква е тази сърцераздирателна история за убития началник на служба за сигурност, когото трябвало да откриеш? Защо аз не знам нищо за това?
— Ще ти разкажа някой ден, но по-късно, не сега.
— Защо не сега?
— Още е рано. Трябва аз самата да се убедя, за да не създавам напрежение напразно.
— Пак тайни, а? Нали уж не сме си чужди с тебе…
Коротков засумтя обидено и Настя се разсмя, като гледаше нацупената му физиономия.
— Ами вземам пример от тебе. Заради една гарафа с вода колко неща ми поиска, забрави ли? И кафе, и бонбони, и отчет за командировката ти. И аз ще постъпвам така, да знаеш. Докато не си спомниш къде съм виждала да се споменава за банка „Руска тройка“, нищо няма да ти разкажа за началниците на службите за сигурност.
— Е, хайде де, Асенка — примоли се Коротков, — как, кажи ми как бих могъл да си спомня това! Ако ставаше дума за нещо, което АЗ съм видял или чул някъде, тогава друга работа. Но тук става дума за ТЕБ. Откъде мога да знам къде и какво си виждала ТИ?
— Както искаш. — Настя сви рамене и потрепера. — Щом не можеш да си спомниш, няма да чуеш моята история.
— Не, все пак си голяма досада, да знаеш! — отчаяно въздъхна той.
Колкото повече наближаваха нейния блок, толкова по-силно тревогата обземаше Настя. Днес Денисов трябваше да бъде опериран. Как ли е минала операцията? Тя още снощи се бе разбрала с Анатолий Владимирович Старков непременно да й съобщи резултата. Едно беше ясно, че той ще й се обади вкъщи и в никакъв случай в службата. Тя не се съмняваше, че Старков ще й се обади — обещаеха ли нещо, хората на Денисов непременно го правеха. Но какво ли щеше да й каже…