Пред входа си Настя набързо се сбогува с Коротков и хукна към къщи да се стопли. Първата й мисъл беше да вземе гореща вана, но веднага си спомни как преди известно време също така бе легнала да се стопли в горещата вода. Тогава й се бе обадил Старков, за да й съобщи, че Денисов е тежко болен. И тя толкова се бе притеснила, че дори във ваната не можа да надвие треперенето. Помисли си, че ако сега влезе в горещата вана, Старков непременно ще се обади, за да й съобщи неприятна новина.
За борба срещу студа съществуваше още един начин — запалване на всичките четири котлона на газовата печка. Настя събу в антрето ботушите си, запали газта в кухнята и седна до масата, без да си сваля якето. След десетина минути стана топло, макар и малко задушно, така че тя можеше да рискува да разкопчае якето, а след още десетина минути дори да го съблече.
Седеше в кухнята, потънала в странно вцепенение, и с наслада усещаше как се сгрява премръзналото й тяло. Пиеше й се кафе, но кой знае защо, нямаше сили да стане и да налее вода в поставения на масата електрически чайник. Откъде беше тази слабост? Два часа бе седяла край трапезата у Стасови, после около четирийсет минути в колата — не беше стояла права, не беше ходила, не беше тичала, не беше мъкнала тежести. Някога някой й беше казал, че интелектуалният труд може да предизвика усещане за физическа умора, но Настя не повярва. Защо не повярва, а, глупачко? Резултатът е налице. Но не, не може да бъде, това са глупости. Просто газта от четирите запалени котлона изяжда всичкия кислород в стаята, оттам идва затъпяването и нежеланието да се движиш…
Телефонът иззвъня и Настя стреснато подскочи. С усилие се съвзе и не можа да съобрази веднага какъв е този звук и къде се намира апаратът. Телефонът беше тук, на пода, до нея, но на Настя й беше необходимо известно време, за да го намери и да вдигне слушалката. Когато чу гласа на Анатолий Владимирович, вече не беше нужно да вниква в думите, които той произнасяше. И без това всичко беше ясно. Едуард Петрович Денисов беше починал.
Василий Валерианович беше напълно доволен от резултата, който бе получил в процеса на заформената от самия него интрига. Всичко вървеше по мед и масло. А че при това „смазано с масло“ движение умираха хора, беше въпрос второстепенен и без никакво значение.
Василий Валериановия беше един от инициаторите на тази секретна държавна програма. Беше чул някъде общата идея и дълго-дълго я бе преосмислял и бе откривал в нея нови и нови положителни страни. Впоследствие, когато ситуацията с попълването на държавния бюджет за сметка на данъците стана критична, Василий Валерианович започна отначало предпазливо, а после все по-настойчиво да пропагандира идеята както на Програмата като цяло, така и на нейната особена част, свързана с подготовката и внедряването във фирмите на специално обучени хора, които ще дават на правоохранителните органи информация за финансови нарушения и разни хитрости, използвани за избягване и намаляване на данъците. Освен това на Василий Валерианович много му допадаше идеята за създаване на специални структури или фирми, които умишлено да привличат „мръсни“ пари. Той знаеше, че в САЩ се правят такива неща. Фирма, създадена от ФБР, работи девет-десет месеца, привлича интереса на хора и структури, които се занимават с наркотици и оръжие, получава нужната информация и се самоликвидира. По-нататък работата поемат федералните агенти.
Едва ли би се намерил човек, който да не смята Василий Валерианович Галузо за искрен борец за укрепване на данъчната дисциплина и радетел на държавната хазна. И съвсем малко хора, сред които и близкият му приятел Виталий Аркадиевич Боровков, знаеха какво точно се крие зад тези идеи и тази борба. Галузо беше стратег, той никога не живееше с днешния ден. Очите на това издължено, сбръчкано лице винаги гледаха напред, към бъдещето. Ако можеше да разработи и утвърди държавна програма и особено в секретната й част, тогава би могъл да притисне всички големи финансисти в Русия. И не само в Русия… От една страна, да осигури финансирането на Програмата и нейното безпроблемно осъществяване, като по този начин си завоюва авторитета на добър организатор, опитен управляващ и далновиден политик. От друга страна, да постави на колене всички магнати и да ги държи изкъсо, да дои от тях пари за Програмата, като в замяна им обещае, че няма да ги закача. Ще мине известно време, страната ще започне да се готви за поредните президентски избори през 2000 година и тогава всички ще разберат кой е Василий Валерианович Галузо. Защото всички ще имат нужда от пари за предизборната си кампания. А откъде ще ги вземат? Правилно, от финансистите и индустриалците, като ги привлекат в своя лагер и им обещаят, че след вземането на властта ще им предоставят всякакви привилегии и отстъпки. Именно тогава финансистите и индустриалците ще се замислят: а дали техните действия няма да бъдат в разрез с интересите на онези, които им обещават защита от всепроникващата държавна програма? Защото те могат да дадат пари за предизборната борба на някой кандидат-президент, но онези, които осъществяват данъчната програма, може да не харесват този кандидат. И тогава биха казали: „Айде, Иван Терентич, вземай си твоите крадени, укрити от хазната пари от бюджета на нашата прекрасна държавна програма и се разкарай оттук заедно с твоя въшлив кандидат. А от утре ние ще напъхаме в твоя концерн своите специалисти и те бързо ще извадят хитрините ти на показ.“ При такава перспектива финансово-промишлените магнати доста ще си помислят, преди да се съгласят да подкрепят нечия предизборна кампания. А след като хубавичко си помислят, ще дойдат при Василий Валерианович Галузо и ще поискат съвет от него. Но съвет е просто дума, евфемизъм за наивници. Всъщност те ще поискат не съвет, а разрешение. РАЗРЕШЕНИЕ.