На другия ден след като записите бяха предоставени на експертите, от Бюрото се обадиха на Коротков и го помолиха да отиде там заедно с журналиста. Настаниха ги пред екрана на видеото и пуснаха записа.
— Това ли е записът, който получихте и въз основа на който написахте статията? — обърна се експертът към Баглюк.
— Да, същият е — потвърди Валентин.
— Не бързайте, догледайте го до края.
Но и след като изгледа целия запис, Баглюк уверено потвърди, че записът е същият, слушал го е много пъти и го помни практически наизуст.
— Да, там е работата, че сте го слушали — загадъчно се усмихна експертът. — Именно сте го слушали, а не — гледали. Хайде да го пуснем отначало, ще ви покажа едно-друго.
Започнаха да гледат от началото. На екрана покойният Никита Мамонтов казваше името си и разказваше как е извършил убийството на Павелецката гара.
— А сега гледайте внимателно — каза експертът. — Гледайте и слушайте едновременно.
Коротков видя разминаването веднага. И се смая — защо не беше обърнал внимание на това, когато бе гледал записа за пръв път в редакцията и за втори път — току-що, тук, в лабораторията. Сигурно се бе задействал психологическият закон: ако става дума за същината на изричаното, трябва да се вслушваш в думите, а не да гледаш човека, който говори. Ако Мамонтов по време на записа показваше нещо, например как е нанасял ударите с нож на човека на препълнения перон, тогава естествено цялото внимание щеше да бъде приковано към изображението на екрана. А така…
— Но как сте могли да не забележите? — укорително говореше експертът. — От думите „На «Петровка» ме разпитваше Коротков, Юрий Викторович“ нататък артикулацията на говорещия не отговаря на текста, който чуваме.
— Как така? — сепна се Баглюк. — Защо да не отговаря?
— Този въпрос не трябва да се задава на мен — сви рамене експертът. — Моята работа е да констатирам, че върху втората част на видеозаписа е наложен нов текст.
— Не може да бъде! — избъбри журналистът. — Как така? Сигурен ли сте?
— Ако не бях сигурен, нямаше да ви поканя да дойдете. Спектрограмите на първата и на втората част на записа са съвършено различни. Текстът е произнасян от двама души, макар че, трябва да призная, имитацията е много добра, при обикновено слушане гласовете са практически неразличими.
— Това само на видеото ли е или и на диктофонния запис? — глупаво попита Баглюк.
„Хваща се за сламка! — злорадо си помисли Коротков. — Какво има да пита, като текстовете на двата записа са идентични?“
— На аудиокасетата картината е същата.
— Ясно — оклюмано произнесе журналистът.
— Кажете, а може ли по артикулацията да се възстанови текстът, който е бил произнесен в действителност? — попита Юрий.
— Можем да опитаме. Но определено нищо не обещавам. Трябва да поканим преводач от езика на жестовете, те имат набито око. Между другото това можете да направите и без мен. Е какво, драги господа, доволни ли сте или имате още въпроси?
— Напълно сме доволни — бързо каза Коротков. — Благодаря.
Излязоха заедно с Баглюк. Валентин изглеждаше жалък и потиснат, но оперативният работник не изпитваше към него ни най-малко съжаление. Ако тоя драскач не бе търсил „скандалното“, може би щеше да погледне по-критично материалите, получени кой знае откъде, и ако ги беше гледал по-внимателно, щеше да види фалшификацията навреме. А сега какво — само тормози хората, пречи на работата им.
— Юрий Викторович — унило произнесе Баглюк, — моля да приемете извиненията ми…
Той замънка нещо за опровержение и морално овъзмездяване, но Коротков го прекъсна:
— Сега ще отидем на „Петровка“ при моя началник и там ще разкажете подробно всичко: кой, кога и при какви обстоятелства ви пробута този фалшификат. За опровержението и моралното овъзмездяване ще си поприказвате пак с него. И приемете от мен един приятелски съвет: не се захващайте със скандални материали, когато сте махмурлия, след напиване главата не работи добре.
Към „Петровка“ двамата пътуваха всеки със своята кола — Коротков отпред, Баглюк след него. Докато крачеха по дългите коридори на зданието на Градското управление на вътрешните работи, журналистът се опитваше да заговори Юра, но той гневно мълчеше и само ускоряваше крачка. Сякаш Искаше колкото може по-бързо да се отърве от този неприятен човек. Отвори вратата, която водеше към кабинета на Мелник, и буквално натика вътре Валентин.