— Престани — спокойно каза Настя, — настрой най-сетне мозъка си на друга вълна. Професор Самойлов има методика, разработена специално за случаи на серийни убийства, и тази методика работи, просто трябва да признаеш това — нищо друго не се иска от теб. Засега не се иска — уточни веднага тя. — Изпратих при него Миша Доценко с всички материали. Самойлов обеща да ги прегледа и да ни каже заключението си относно всички убийства.
— Е, и какво…
— Чакам. Обеща да го направи утре до обед.
— Не, Аска — пак се ядоса Коротков, — тук все пак има някакво шарлатанство. Ти не биваше да се занимаваш с тези неща. А пък Господаря за тази ти самодейност направо ще те смачка. Поне за това помисли ли?
— Помислих. На Господаря няма да споменавам нищо за методиката на Самойлов. Макар че между другото той не ми прилича на човек, който не признава науката. Но за всеки случай ще се въздържа. Надявам се, че ти няма да ме издадеш?
— Няма да те издам — отвърна той, — но да знаеш, че не одобрявам. Вярно е, че ти, приятелко, си по-умна от всички нас, но в случая не си права.
— Твърде възможно е. Но трябва да опитам. Ще опитам по някакъв друг начин да подскажа на Господаря, че с маниака не всичко е толкова гладко, колкото ни изглеждаше от самото начало. Ще му замажа очите с някакво аналитично наукообразие, ще измисля схеми, графики… С една дума — това са си мои проблеми. Но Господаря не бива да знае две неща: за Денисов и за Самойлов. Съгласен ли си?
— Естествено. Колкото по-малко знае Господаря за своите слуги, толкова по-добре за всички. Чакай, ами какво ще стане с твоята баскетболистка? Оставяме я на мира, така ли?
— Още не, ще почакам да видя какво ще каже Самойлов. Ако от седемте убийства шест са извършени от един субект, той може да ни даде редица признаци и дори доста точна дата на раждане.
— Я стига! — недоверчиво проточи Юра. — Не може да бъде. Псевдонаучни фокуси — това е цялата работа.
— Щом не вярваш, никой не те и принуждава. — Тя погледна часовника си и изненадано изохка: — Майчице, минава 7! Господаря защо не ме вика за вечерен доклад?
— Ами защото разговаря с журналиста. Доколкото разбирам, разговорът ще бъде дълъг.
Настя посегна към вътрешния телефон:
— Владимир Борисович, Каменская е. Ще ме викате ли днес? Добре, благодаря. — Тя затвори и весело намигна на Коротков: — За днес получихме амнистия. Негова светлост е зает и няма да се освободи скоро. Можем да се смятаме свободни и спокойно да работим.
— Много работа ли имаш още?
— Ще постоя около час и половина, трябва да подредя всичките тези книжа. А ти?
— И аз горе-долу толкова. Ще те откарам до някоя метростанция.
Към девет часа Настя и Юра Коротков си тръгнаха от работа. На улицата Настя вдигна глава и потърси с очи кабинета на Мелник. Прозорците му светеха. Владимир Борисович още беше на работа. Житената питка — Гордеев — също никога не си тръгваше рано, понякога дори нощуваше на „Петровка“. Знае ли човек, може би в крайна сметка новият шеф щеше да се окаже само малко по-лош от стария…
Когато спираше на поредното кръстовище, Валентин Баглюк едва успя да овладее колата. Платното беше много хлъзгаво. И как можа пак да се напие? Впрочем ясно — толкова се притесни заради този запис и изобщо заради цялата тази история. Глупава история, като помисли човек. Как можа да се изложи така! И името си омърси, и редакцията изложи. Идиот! Скапа се и започна да успокоява изопнатите си нерви с алкохол. Главата му сега е замътена, не може да мисли, ръцете и краката загубиха координация. Добре де, да стигне до вкъщи — и в леглото. Пък утре ще видим.
Иначе това ченге се оказа свестен човек, не му крещя, не му говори за съд, спокойно и подробно го разпита за всичко. Личеше си как съчувства на Баглюк. И разбира, че не го е направил със зъл умисъл. Другояче се държа детективът Коротков. Той отдалече излъчваше яд и омраза към журналиста. С него изобщо не можеше да се разговаря спокойно. А с Владимир Борисович се получи хубав разговор, задушевен. Баглюк естествено се разкайваше, биеше се в гърдите, извиняваше се, а Мелник постоянно го възпираше и все го караше отново и отново да говори за обстоятелствата, при които бе получил записите.
— Някой е започнал мръсна игра срещу криминалната милиция — повтаряше той на Валентин, — така че сега за мен са важни не вашите извинения. Искам да разбера кой и защо го е направил.
И отново го разпитваше кога се е обадил онзи човек, какво му е казал, как са се срещнали, как е изглеждал непознатият, с какво е бил облечен. Молеше го да си спомни и да опише неговата походка, жестове, маниери, интонации, характерните изрази в речта му. Баглюк се стараеше с всички сили, напрягаше паметта си, разказваше, като се стараеше да бъде максимално точен. Веднага си личеше, че Владимир Борисович е зает човек. По време на разговора им той на няколко пъти излиза от кабинета за някакви неотложни работи, като оставяше Баглюк сам, вярно, не за дълго, по за пет-седем минути, не повече. И всеки път се извиняваше, задето е бил принуден да прекъсне разговора им. Учтив, възпитан. С една дума — приятен човек беше този началник, Владимир Борисович Мелник.