Тежкото опиянение още не му минаваше, всичко се раздвояваше пред очите на Баглюк, а и реакциите му бяха забавени. В един момент го достраша, стори му се, че колата изобщо не му се подчинява и се движи сама, накъдето си иска. Дали да не я зареже в някоя пресечка, да си вземе такси и да я прибере утре, когато изтрезнее? Не, ще я откраднат, като едното нищо ще я откраднат или ще я изтърбушат, защото няма аларма. Сто пъти си беше казвал, че трябва да сложи, но все не се наканваше или пък нямаше пари. По-добре да удари още една глътка за кураж и да натисне още газта, та да не се тормози и по-бързо да стигне до спасителния гараж край техния блок.
Спрял на червено на поредното кръстовище, Валентин се озърна, бързо извади от жабката плоска бутилка уиски и удари три големи глътки. Веднага му олекна на душата, пътят вече не му изглеждаше толкова хлъзгав, а колата — неуправляема. От какво се уплаши, глупако? Да не си за пръв път пиян на волана? Вярно, по-рано караше, дето се вика, на нисък градус, а така натряскан като днес не си шофирал никога. Добре де, както и да е. Винаги си се оправял, и днес ще се оправиш. Нищо страшно. Господ те пази, няма да допусне нещастие. Я сега да надуем газта още малко и след десет минутки сме си вкъщи. Кажи-речи, вече стигнахме.
Сутрешното съвещание при Мелник започна с изненада, но още по-изненадваща беше посоката, в която пое разговорът. Когато събра служителите от отдела, началникът каза:
— Разбира се, всички знаете, че неотдавна в един вестник беше публикувана статията „Трупове на бунището“. Предполагам, че сте я чели, затова няма да преразказвам мръсотиите, с които вестникът ни беше залял чрез тази статия.
Хората закимаха, сиреч — разбира се, четохме я, не е нужно да я преразказвате.
— Искам да ви кажа, че статията е била написана въз основа на материал, който при проверката се оказа фалшифициран. С облекчение мога да констатирам, че от нашето поделение не е имало изтичане на информация. Но в тази пикантна ситуация един от нашите служители е проявил смайващ непрофесионализъм и поведението му граничи вече просто с разхайтеност и безразличие към възложената работа. Имам предвид майор Коротков.
Всички с недоумение изгледаха Юра. Но как така? Юрка никога не е бил такъв…
— Завчера майор Коротков е посетил редакцията на вестника, който бе публикувал статията, запознал се е с журналиста Валентин Баглюк и е изяснил въз основа на какви материали е била написана тази статия. По взаимна уговорка с редакцията материалите са били предадени във Федералното бюро за съдебни експертизи за извършване на предварително изследване. Вчера експертите са поканили Коротков и автора на статията Баглюк и нагледно са им демонстрирали доказателствата за фалшификацията, след което Юрий Викторович докара Баглюк на „Петровка“, за да мога и аз да получа обяснения. Юрий Викторович — обърна се Мелник към Коротков, — ако обичате, разкажете ни какво научихте за обстоятелствата, при които Баглюк е получил двата фалшифицирани записа.
По физиономията на Коротков личеше, че той не изпитва никаква вина и не разбира какво става. Той стана, оправи сакото си.
— Баглюк ми разказа, че е получил тези материали от неизвестен мъж, който уж бил загрижен от катастрофалното положение с агентурно-оперативната работа в милицията и искал да бъде публикувана такава статия, след което може би сме щели да обърнем внимание на проблема.
— И толкоз?
— Това е всичко, другарю полковник.
— И вие, опитен оперативен работник, смятате, че това е било достатъчно? Изяснихте ли какъв е бил този човек, как е изглеждал, как е бил облечен, как се е движел и говорел? Попитахте ли този Баглюк поне за някоя от тези подробности?
— Не успях, Владимир Борисович. Още щом ми показаха записите в редакцията, аз се обадих на вас, нали си спомняте? А вие казахте да вземем записите и веднага да тръгваме за Федералното бюро за съдебни експертизи. Обещахте, че докато пътуваме, вие ще докладвате въпроса на ръководството и ще поискате оттам да наредят нашите материали да бъдат разгледани веднага, без да чакаме ред.