Той каза това така припряно и уплашено, че Настя неволно се разсмя. Имаше представа какъв е като цяло вкусът на младия капитан. На него му харесваха нисички изящни сексапилни брюнетки с изваяни крачета и тъмни очи. Анна Лазарева никак не пасваше на този изграден образ.
— Не се измъчвайте, Миша, малко остана да се мъчите. В най-близко време ще можем да вземем решение за Лазарева.
— Някакви нови данни ли имате? — с явно облекчение попита той.
— Засега не. Но може да получа още днес.
— Значи аз довечера пак… — Той не довърши и безнадеждно махна с ръка.
— Вероятно да. Но вие ми се обадете по телефона, преди да отидете на среща с Лазарева. Може да ви зарадвам.
— Добре би било — потиснато каза Доценко. — Защото от ден на ден ми става по-трудно да се правя на целомъдрен. Тя не проумява защо още не съм я вкарал в леглото си.
До три часа Настя се занимава с аналитичното сведение за състоянието на престъпността и за разкриваемостта на престъпленията през януари и подскачаше при всеки телефонен звън и с надежда грабваше слушалката. Ама какво прави този Самойлов, та не се обажда?
И ето го най-сетне дългоочакваното позвъняване. Гласът на професора беше сух и монотонен, също като вчера.
— Не намерих в материалите, които сте ми предоставили, признаци на серийни убийства — спокойно съобщи той.
— А какво намерихте? — попита Настя и внезапно се разтрепера.
— Нищо. Всичките седем убийства са извършени от различни хора. Съжалявам, но не мога да ви бъда полезен с нищо друго. Моята методика е разработена само за серийни убийци. За обикновени престъпници не върши работа, така че не мога да ви съобщя никакви допълнителни данни.
Настя благодари на професора, затвори телефона и се втренчи в тъмнеещото пространство навън. И какво ще прави сега? Да вярва ли на професор Самойлов или да не вярва?
Глава 10.
Паригин почти беше убеден, че младият оперативник Доценко няма да го заведе при хората, които бяха нахълтали в дома му с видеокамера. И си постави краен срок: днес. Днес още веднъж ще погледа как черноокият детектив ще прекара деня си — и край. Трябва да търси други пътища.
Вчера Евгений за трети път внимателно бе проверил улицата, където се намираше основното му жилище, и не бе открил никакви признаци, говорещи, че някой го търси. И около завода нямаше нищо подозрително. Може би сам си беше измислил всичко? Един дявол знае… Но нали онези тримата не бяха илюзия! Счупеният прозорец — също. Както и изхвърленият на улицата стол.
Най-много от всичко на света Евгений Паригин се страхуваше да не се побърка. Даваше си сметка, че почти трийсетгодишната кариера на професионален наемен убиец не може да не се отрази на психичното му здраве дори само поради факта, че да лишиш себеподобен от живот е противоестествено. Така че постоянно внимателно се взираше в себе си: дали не е започнала да му „хлопа дъската“. За всеки случай Паригин се обади на своя познат, същия, който умееше бързо да решава проблемите със счупените стъкла, и го заприказва за незначителни неща, просто го попита как е. Познатият веднага се заинтересува дали прозорецът не се е счупил пак, от което Евгений Илич си направи извода, че онова не е било илюзия, стъклото наистина е било счупено и е трябвало Да се постави ново. Но каква беше тази неясна история, защо нямаше никакво продължение?
Добре де, днес за последен път ще видим как се придвижва детективчето, реши Паригин. Към пет и половина Доценко бе влязъл в сградата на „Петровка“, но ето вече минаваше шест, а той още нямаше намерение да излиза и да тръгва към „Профсъюзна“, за да се види с онази, високата жена, както бе правил през всички предишни дни. „Нима съм го изпуснал? — с внезапна тревога си помисли Евгений. — По дяволите, ако е излязъл през друга врата на задната уличка, може би именно днес той ще наруши обичайния си режим и ще се срещне с хората, които ме интересуват?“
Той се завтече към метрото и в седем и десет вече беше на „Профсъюзна“. Върлината със зачервен от студа нос още работеше, но имаше угрижен вид. Постоянно поглеждаше часовника си и постепенно отчаяние сменяше недоумението на лицето й. В осем без четвърт дойде колата, двете яки момчета натовариха в нея непродадените вестници и списания и сгъваемите маси и си заминаха. Момичето обаче нямаше никакво намерение да си тръгва, а продължаваше тъпо да стои на едно място, без да откъсва отчаян поглед от стъпалата, които се изкачваха от подземния тунел. Всичко е ясно, помисли си Паригин, скарали са се и той не дойде в обичайния час. Какво пък, щом изпусна Доценко, трябваше поне известно време да наблюдава момичето. Може би дори имаше смисъл да се запознае с него. Оскърбените жени често на драго сърце разказват за кавалерите си какви ли не гадости, включително неща, които не бива да се разгласяват.