Минутната стрелка на часовника направи пълен кръг и тръгна да прави втори, а жената още стоеше като вързана. Лицето й стана съвсем отнесено, тя сякаш напълно бе забравила защо стои тук, близо до входа на метрото — просто са й казали да стои и тя изпълнява заповедта. Паригин започна да премръзва, но мъжки търпеше, разбирайки, че се случва нещо необичайно и случаят не бива да се изпуска. Едва ли става дума за просто скарване — тогава тя нямаше да чака толкова дълго. Ако предната вечер са се скарали, още в седем и половина щеше да разбере, че Доценко няма да дойде, и спокойно щеше да си тръгне. Но ето че часът минава вече девет, а момичето продължава да стои. Нещо друго трябва да се е случило.
В десет и нещо младата жена най-сетне се размърда. Вперила невиждащи очи право пред себе си, тя бавно, като автомат слезе по стъпалата в метрото. Паригин я последва. Тя стигна до перона, но не се качи на никой влак, а в изнемога седна на една пейка. Хората в този късен час бяха малко и за да не го забележат, той трябваше да застане зад една колона, на около пет метра от момичето. Влаковете идваха и заминаваха, а тя седеше ли, седеше и май нямаше никакво намерение да пътува закъдето и да било.
Внезапно Паригин се напрегна: от отворилите се врати на един вагон излезе висок младеж със сиво яке от набук, украсено със светлосив астраган. В първата секунда му се стори, че е Доценко. Момичето рязко се изправи и направи крачка към младежа и в същия миг Евгений разбра, че и двамата са се припознали. Лицето на младежа беше съвсем различно, приличаха си само по фигура, а и якетата им бяха еднакви. Младежът бързо подмина, а дългараната отново седна на пейката. Прегърби се, устните й затрепкаха, по бузите й се затъркаляха сълзи. И Паригин с изненада изпита остро съжаление към това грозновато високо момиче, което ето вече над три часа очакваше своя кавалер, недоумявайки защо го няма и ужасено от мисълта, че са го изоставили.
Сълзите по бузите на момичето вече не просто се търкаляха, а се стичаха като мощен поток, раменете му се тресяха, но то, кой знае защо, не криеше лицето си в шепи, а продължаваше да се взира в пътниците, слизащи от вагоните. Никой не й обръщаше внимание, хората подминаваха, заети със своите мисли и грижи, и плачещата на перона млада жена не предизвикваше изненада у никого.
Паригин приближи и застана точно пред нея, но тя май не го забеляза. Евгений сложи ръка на рамото й, нежно я погали.
— Не плачи — тихо каза той, — той не заслужава сълзите ти. Щом е могъл да постъпи така, значи няма защо да се измъчваш за него.
Тя не вдигна очи, не го погледна в лицето, а обхвана Евгений с ръце и притисна глава до якето му. Сред грохота на приближаващия влак той отначало не чу нейните отчаяни ридания и само по потреперващия под ръцете му гръб разбра, че момичето вече не се сдържа и е дало воля на мъката си.
Евгений не се страхуваше от женски сълзи. Той знаеше, че някои — какво ти някои, всички мъже не ги понасят, стъписват се, не знаят какво да правят и от това веднага стават или агресивни и груби, или пък отстъпчиви и започват да угаждат на плачещата жена. С него такива неща не се случваха. Всъщност той не виждаше разлика между плачеща и смееща се жена. И в единия, и в другия случай това беше физиологическа проява на силни емоции, а полюсът — положителен или отрицателен — нямаше значение. Затова той мълчаливо стоеше пред ридаещото момиче, без да изпитва ни най-малък психологически дискомфорт, и търпеливо чакаше истерията да премине.
Не чака дълго, през това време успяха да минат само четири влака. Момичето отпусна сключените си зад гърба на Паригин ръце и бръкна в джоба си за кърпа. Евгений седна до нея, пъхна ръка под лакътя й.
— А сега казвай кой посмя да те обиди.
— Защо? — изхлипа тя и си избърса носа. — Ще ме защитавате ли?
— Е, не е задължително. Ти си човек самостоятелен, ако трябва, сама ще се защитиш.
— Какво искате тогава?
— Искам да не плачеш и да не се разстройваш. Искам да се усмихваш, защото имаш приятна усмивка и хубави зъби, а от сълзите носът ти почервенява и това не е много красиво, нали си съгласна с мен?
— Откъде знаете каква усмивка имам?