— Утре в колко часа си на работа? — попита той.
— Утре не съм на работа. Моите почивни дни са вторник и събота.
— Нищо, Анечка, хайде да разгънем дивана и да си лягаме. Денят ти е бил тежък, а и моят не беше лесен, да си призная.
— А какво ще правим утре?
— Да доживеем до утре, тогава ще видим — въздъхна Евгений, надигна се от пода и й подаде ръка да стане.
Емоционалният живот на Анна Лазарева открай време беше труден. И то не просто труден, а почти болезнен. В него по странен начин се съчетаваха, от една страна, нежност и сантименталност, а, от друга — всепоглъщаща омраза към околния свят. Омразата май беше прекалено много и може би именно затова Анна инстинктивно търсеше повече топлина и обич. От това произтичаха всички нейни нещастия.
До дванайсетгодишна възраст Аня Лазарева беше най-обикновена ученичка. Учителите уважаваха нейната старателност, затова никога не й пишеха двойки, но при цялото си желание не можеха да оценят знанията й с повече от тройка. Понякога в бележника й се появяваха четворки и дори петици по такива интелектуално необременителни предмети, като рисуване, трудово обучение, пеене или физкултура. Но като цяло Аня беше стабилна тройкаджийка. Когато строяваха класа по височина, тя стоеше първа в редицата, но това още не беше повод за присмех, защото второто по ръст момче винаги беше по-ниско само с някакъв си половин сантиметър. С една дума Аня не биеше на очи — в класа имаше и пълни двойкаджии, и момчета, високи почти колкото нея. Е, може би беше най-грозничката…
На дванайсет години тя изведнъж започна да расте и само след година стабилно си спечели прякора Дългата. Животът й в средата на нейните съученици стана непоносим, закачаха я, грубо и глупаво се шегуваха с нея, че и пъпки я нападнаха, и те никак не я украсиха. На четиринайсет години момичетата от нейния клас вече ходеха със златни обички на ушите и с грим на очите, правеха си модни прически и излизаха с момчета от по-горните класове. В сравнение с тях Аня Лазарева изглеждаше не просто като грозното пате, а като рожба на динозавър — с дълга шия и грозна глава.
Именно тогава започнаха изблиците на злоба. Родителите й, което си е вярно, водеха момичето по лекари и лекарите им обясняваха, че израстването е особеност на хормоналната обмяна, пъпките сами ще минат след година-две, това са чисто юношески проблеми, свързани с пубертета, а що се отнася до раздразнителността и изблиците на агресия, най-добре ще е да се борят с това с помощта на спорта.
Аня с удоволствие бе приета да тренира баскетбол, още повече че общата й физическа подготовка беше много добра. Не мина и половин година и животът й се промени. Треньорът дойде в училището при директора и помоли да пуснат Лазарева от 8-б клас на тренировъчен лагер за подготовка за Републиканския турнир.
— Аня е гордостта на нашия отбор, всичките ни надежди са в нея и ако вие не разрешите да отсъства от училище, московският младежки национален отбор едва ли ще спечели — помоли той.
Разбира се, пуснаха Аня и цялото училище научи, че Лазарева е изгряваща звезда на съветския баскетбол. Моментално всички престанаха да закачат момичето, а ръстът й, който дотогава беше постоянен обект на гадни насмешки, се превърна в качество, на което човек само можеше да завиди. Спортната й кариера напредваше успешно, както бяха обещали лекарите, пъпките постепенно изчезнаха и всичко щеше да бъде наред, ако не бяха започнали усложненията на любовния фронт. Двете и повече години, които Аня бе преживяла в ролята на пъпчива върлина, се оказаха достатъчни, за да се оформи в неустойчивата момичешка психика комплекс за непълноценност. Тя искаше да бъде като всички, да ходи на срещи, да носи златни обици, да си прави модни прически и да се целува с момчета. Но красивата прическа само подчертаваше грозотата на нейното пъпчиво лице, а на срещи никой не я канеше. И тя силно мразеше момичетата с повече късмет и момчетата, които не й обръщаха внимание или го правеха само за да изсипят върху нея поредната порция подигравки. Мразеше родителите си, които й втълпяваха някакви глупости за душевната красота и за достойнствата на ума. Мразеше изобщо всички хора заради съчувствените погледи, които й отправяха. И учителите, защото не я защитаваха от съучениците й. И глупавата природа, задето я бе направила такава. С една дума Аня мразеше всички и всичко.
Като изход от този свят на всеобща омраза й се привиждаше любовта. Само любовта. Тя трябва да докаже на всички, че не е по-лоша от другите, че и нея я ухажват момчета, и нея я канят на срещи, и на нея й се обясняват в нежни чувства. Аня бурно реагираше и на най-дребните знаци на внимание от страна на младежите, на драго сърце им отвръщаше, проявяваше активност… И с това ги плашеше.