Животът постепенно навлизаше в нормални релси, Аня завърши гимназия, но и през ум не й минаваше да кандидатства в университет. Къде ти с нейните тройки в дипломата! Тъй като в онези години в наказателния кодекс още съществуваше параграфът за безделието, а спортуването изискваше ежедневни тренировки и чести пътувания — ту за лагер-сборове, ту за състезания, за такива случаи съществуваше практиката на формалните назначения на работа. Човекът се водеше на някаква длъжност, но не ходеше на работа, а заплатата си даваше на човека, който работеше вместо него, И Аня Лазарева се водеше на работа, но се бе посветила на баскетбола. Както много други младежи, и тя не мислеше за утрешния ден, понеже смяташе, че винаги ще бъде млада и силна и винаги ще излиза на баскетболната площадка.
Ала и родителите й, и треньорите постоянно й говореха, че трябва да получи висше образование. Отначало тя гледаше да не им обръща внимание, но след време, като видя съдбата на други спортисти и опита от живота изобщо, разбра, че те са прави. Пътят беше утъпкан: физкултурният институт успоредно със спортуването, а след приключването на състезателната дейност — треньорска кариера. Така постъпваха много спортисти.
Ученето в института не я затрудняваше, Анна дори се чудеше, като си спомняше постоянните си училищни тройки. В четвърти курс тя вече играеше в националния отбор и бъдещето й изглеждаше ясно и предопределено. Но кой можеше да предположи, че промените в политиката и икономиката ще доведат до постепенното умиране на спорта… Всичко стана скъпо и за всичко трябваше да се плаща: за наем на залата за тренировки, за наем на базата за спортен лагер, а пък колко струваха билетите за влак или самолет, за да замине отборът занякъде на състезание — по-добре да не споменаваме. Заедно с броя на създаваните отбори стремително намаляваше и броят на търсените треньори.
Изведнъж стана така, че точно след като получи дипломата си за висше образование и стана прекалено „стара“ за състезателна дейност в състава на националния отбор, на двайсет и седем години Аня Лазарева се оказа ненужна. Нито за спорта, нито за някакъв друг вид дейност, защото не умееше нищо друго, освен да играе баскетбол.
Почувства се измамена. От петнайсетата си година бе отдавала цялото си време и всичките си сили на баскетбола, всъщност не бе и живяла, а само бе функционирала като бягащ, скачащ и хвърлящ топки механизъм. Дванайсет години на вятъра. Нито семейство, нито дете, нито професия, нито пари — нищо. Зад гърба си имаше само спортни награди, любовни разочарования и няколко аборта. А по-нататък какво?
Първата депресия беше продължителна и тежка. Анна се опита да се отрови, но родителите й се прибраха от вилата по-рано и успяха да извикат „Бърза помощ“. Уплашена от психиатричното лечение, което неминуемо следва след опит за самоубийство, тя отрече всичко, уверявайки лекарите в своето неизменно жизнелюбие. Благодарна за своето спасение, Анна упорито измисляше лъжи като отговор на въпроса защо е взела такова количество хапчета. Беше деветдесет и четвърта година, а всеобщото безразличие към чуждото нещастие бе обзело по онова време и системата за безплатно здравеопазване. Още повече че лекарствата не достигаха, болничните сгради се намираха в окаяно състояние, така че нямаше къде да слагат новите болни. С една дума — пуснаха Анна по живо, по здраво, без никакво лечение.
След няколко месеца депресията се повтори и тя отново направи опит да се самоубие, отново неуспешен. Този път я спаси не завръщането на родителите й, а недобросъвестността на човека, от когото бе купила хапчетата. Във флакона имаше петдесет хапчета, но само осем от тях отговаряха на етикета, а останалите бяха, както се казва, „съвсем друго нещо“, и то с отдавна изтекъл срок на годност. И отново се размина без мерките на официалната медицина, вярно, уплашените родители поканиха вкъщи частен лекар психиатър, който не каза нищо полезно, освен баналното: „Тя трябва да се занимава с нещо. Може с работа, може със семейство.“ Когато той си тръгна, Анна, изпаднала в бяс, започна да чупи чинии и да крещи на родителите си, да им забранява да се месят в живота й.
— Стига ми и това, че когато бях на петнайсет, ме насочихте към тоя идиотски баскетбол! — крещеше тя и очите й святкала. — По-добре да ми бяхте направили пластична операция, да ми бяхте оправили муцуната, така вече отдавна щях да бъди омъжена и да живея като всички! По-добре да ми бяхте наели частни учители, за да вляза в нормален институт, и щях да имам професия в ръцете! А вие ме натикахте в спорта, отървахте се от грижите за мен и се зарадвахте, че даже и институт ми препоръчахте — дето сега на никого не е потрябвал! Осакатихте ми живота, а сега се опитвате да ме пратите в лудница, така ли? Няма да стане!!!