Само това успели да измъкнат от него. През следващите дни на няколко пъти го чували да си мърмори „Косите им руси… Руси“ — сякаш галел коприна. И с това се свършило. Очите му погаснали, но оттогава погледът му, винаги унесен и вторачен, доби чудни свойства: той гледа слънцето, без да замижи — може би му носи радост съзерцаването на ослепителното русо нещо. Бях в селото първите седмици, когато той залиня: нямаше треска, никакви признаци за слънчасване или пристъп. Родителите му го водиха да му баят в един прочут манастир наблизо: той тръгна кротко като болна овца, но нито черковната служба, нито каденето с тамян, нито магиите на селските бабички успяха да пропъдят от кръвта му бесните самодиви с цвета на слънцето. Отначало няколко дена не го свърташе и все се връщаше на мястото, където ги зърнал: има там един извор, от който рибарите понякога си наливат вода, дълбок овраг, смокинова горичка с пътека надолу към морето. На хората им се сторило, че виждат в рядката трева леки следи от женски нозе и легнали тела. Нали си представяте сцената: бликовете в смокиновата сянка, която не е сянка, а по-зелено и сладостно начертание на светлината; младият селянин, стреснат от женските гласове и смехове, като ловец от плясъка на криле; неземните девойки протягат белите си ръце и русите им власинки улавят лъчите; гол корем с играеща по него сянка на листо; светла гръд и зърното й — розово, а не мораво; целувките на Панайотис, който хапе косите и устата му се пълни с вкус на мед; желанието му, потъващо между светли бедра. Както няма любов без сърдечна отмала, така не съществува и истинска сласт без захласване по красотата. Останалото в крайна сметка е само машинално посягане, като жаждата и глада. Самодивите открехнали пред младия безумец достъпа до един женски свят, толкова отдалечен от момите на острова, колкото са те от самките на добитъка; дарили го с опиянението на незнайното, с премалата от чудото, с искрящата прокоба на щастието. Разказват, че оттогава не е преставал да се среща с тях в жегата, когато тези прекрасни демони бродят, зажаднели за любов; изглежда е забравил дори лицето на годеницата си и се извръща от нея като от грозна маймуна, а срещне ли попадията, плюе и тя плака два месеца, преди да намери разтуха. Самодивите са му взели ума, за да го включват в игрите си, като невинен фавън. Вече не работи, не знае кой ден е и кой месец и тръгна по просия, като рядко остава гладен. Скита наоколо, избягва по-оживените пътища, вре се из полята и боровите гори, по склоновете на пустите баири; разправят; че по жасминов цвят, оставен върху един зид, или бяло камъче в корените на някой кипарис, научавал часа и мястото на самодивските сборища. Според селяните, нямало да остарее: като всички урочасани, щял да изсъхне, без да се знае на осемнайсет години ли е или на четирийсет. Но коленете му треперят, умът му е напълно изветрял и от устата му никога вече няма да излезе човешка реч: още Омир е знаел, че легне ли някой със златните богини, губи разсъдък и сила. А аз завиждам на Панайотис. Той излезе от света на фактите и влезе в другия, на виденията, но ми се случва да си помисля, че виденията може би са формата, в която се явяват на простосмъртните най-скритите присъствия.