Мегън не знаеше откъде намира сили да издържи — изглежда икономът Джон, и икономката, госпожа Бритън, бяха твърдо решени да й съобщят името и длъжността на всеки от присъстващите, — но всички се държаха толкова сърдечно и мило с нея, че тя бързо се отърси от притеснението, което бе отказала да признае, че изпитва.
Девлин, който наблюдаваше цялата сцена отстрани, остана като гръмнат от тази нова, напълно непозната Мегън. Беше направил немислимото — бе довел в къщи невеста, без въобще да уведоми домашните си, за да се подготвят да я посрещнат както подобава, а ето че тя проявяваше пълно разбиране към смущението на горките хора и ги успокояваше, обяснявайки, че предпочита първо да разгледа двора и чак тогава къщата — което несъмнено бе истина, защото конюшните бяха в двора, — като по този начин им даваше нужното време наистина да се приготвят.
Неочакваната поява на Маргарет в Шотландия го бе притеснила достатъчно, за да не обърне никакво внимание на поведението на Мегън и дори да не чуе нищичко от онова, което бе казала на леля му. Но сега Девлин слушаше всяка нейна дума и гледаше всеки неин жест с растящо изумление. Тя се държеше грациозно, съвършено, като истинска лейди. Накрая изумлението му премина всички граници и думите сами се изплъзнаха от устата му:
— Мили боже, къде остана моето зверче?
Светкавично осъзна, че е направил грешка, когато видя как Мегън се вцепени и се извърна с лице към него, когато почувства пронизващата болка в пищяла си, когато съзря как зениците й се разшириха от ужас при мисълта какво я бе предизвикал да стори току-що пред очите на цялата прислуга. Не се изненада, че тя избухна в сълзи и побягна навън. Самият той имаше желание да направи същото.
Знаеше не по-зле от всеки друг, че първите впечатления са най-трайни и че несъзнателно бе провалил представянето на Мегън пред домашните си, че вероятно бе подкопал авторитета й завинаги. Нямаше никакво извинение за постъпката си, освен това, че през последната седмица собствените му нерви бяха не по-малко изопнати от тези на Мегън… и че като цяло беше престанал да се държи нормално още откакто я бе срещнал.
За да успокои прислужниците, които бяха изпаднали в шок и смутено се споглеждаха един друг, Девлин все пак измърмори някакво обяснение.
— От две седмици насам пътуваме без прекъсване. Съпругата ми е много изтощена и не е съвсем на себе си.
— Сигурно самият вие сте не по-малко изтощен — вметна Джон и тъй като бе служил вярно на семейството му повече от тридесет години, намери смелост да добави: — Защото никога не съм ви виждал да правите нещо толкова глупаво… Ваша светлост.
Чу се одобрителен шепот и Девлин разбра, че за щастие всички обвиняват него — както и трябваше. Тогава той едва не се засмя от облекчение, но успя да кимне сериозно.
— Напълно си прав, Джон. Истината е, че аз не съм съвсем на себе си, откакто срещнах тази млада дама.
— Простете, че се намесвам, сър, но това се нарича любов — обади се госпожа Бритън.
— Нима? Тогава е по-добре да започна да свиквам с това положение, нали?
Слугите отново се разсмяха и Девлин реши, че моментът е достатъчно подходящ да ги остави и да потърси разярената си съпруга. Този път й дължеше искрено и разкаяно извинение, макар че щеше да е истински късмет, ако успееше да й го каже, преди да го е сритала отново. Определено трябваше да купи на това момиче по-меки обувки.
36
Девлин тръгна право към конюшните, уверен че ще я открие там. Знаеше колко обожава конете и се надяваше, че при вида на толкова много породисти животни, отгледани в прочутата ферма на Шеринг Крос, тя ще забрави яростта си — или поне част от нея — и ще може да го изслуша.
Но Мегън не беше в конюшните. Изглежда, никой от слугите не бе видял накъде е отишла, но накрая все пак се намери един градинар, който каза, че я е зърнал да се отправя към езерото. Девлин изпадна в паника при мисълта за състоянието, в което се намираше жена му, и дари мъжа с безпрецедентното удоволствие да види как четвъртият дук Ротстън хуква презглава по една обградена с дървета алея.
Съзря я още отдалеч. Мегън седеше на брега, близо до понтона, към който привързваха лодките. Беше махнала шапката си и косата й се спускаше като огненочервена мантия върху сивия й пътнически жакет. Полата й бе вдигната до коленете, а единият й крак беше потопен във водата.