Рей Бредбъри
Мъжът от горния етаж
Спомняше си как вещо и внимателно баба бъркаше в разпорения корем на пилето и изваждаше криещите се там чудеса — влажните лъскави плетеници на миришещите на месо черва, мускулестата бучка на сърцето, воденичката със зрънцата в нея. Колко спретнато и хубаво разпорваше пилето и пъхаше в него малката си пълна ръчичка, за да го лиши от отличията му. Те щяха да бъдат разделени — някои щяха да попаднат в тенджерата с вода, а други — увити в хартия и хвърлени по-късно на кучето. После идваше ред на ритуала на препарирането — натъпкването на птицата със стар накиснат хляб и зашиване с бърза блестяща игла, шев след шев.
Това бе едно от най-завладяващите зрелища за единайсетгодишния Дъглас.
Беше наброил общо двайсет ножа в различните скърцащи чекмеджета на магическата кухненска маса, от които баба му — стара побеляла вещица с миловидно лице — вадеше инструментите за своите чудеса.
Дъглас трябваше да стои мирен. Можеше да стои от другата страна на масата и да наблюдава, подал луничавия си нос над ръба, но не биваше да говори, за да не попречи на заклинанието. Беше истинско чудо, когато баба размахваше сребърните солници над птицата и я поръсваше с прах от мумии и индиански кости, а беззъбата й уста тихо мърмореше някакви тайнствени стихове.
— Бабо — наруши най-сетне мълчанието Дъглас. — И аз ли съм такъв вътре? — И посочи пилето.
— Да — каза баба. — Малко по-подреден и представителен, но иначе същият…
— И нещо повече — добави Дъглас, горд с червата си.
— Да — съгласи се баба. — И нещо повече.
— Дядо пък има още повече. Коремът му е толкова голям, че може да опира лактите си на него.
Баба се засмя и поклати глава.
— А Люси Уилямс, която живее надолу по улицата, тя…
— Тихо, дете! — викна баба му.
— Но тя има…
— Няма значение какво има! Това е различно.
— Но тя защо е различна?
— Някой ден ще долети игла — водно конче и ще ти зашие устата — строго рече баба.
Дъглас помълча малко, после попита:
— Бабо, а откъде знаеш, че и аз отвътре съм същият?
— О, я бягай оттук!
На вратата се звънна.
Докато тичаше по коридора, видя през стъклото сламена шапка. Звънецът продължаваше да звъни. Дъглас отвори.
— Добро утро, дете, стопанката у дома ли е?
Студени сиви очи се взираха от дългото гладко лице с цвят на орех. Мъжът бе висок, слаб и носеше куфар, малко куфарче и чадър под мишница. Тънките му пръсти бяха облечени в дебели сиви ръкавици, а на главата си имаше ужасно нова сламена шапка.
Дъглас отстъпи.
— Заета е.
— Бих искал да наема стаята на горния етаж, както пише в обявата.
— Имаме десет квартиранти, всичко е заето. Вървете си!
— Дъглас! — Баба се бе материализирала зад него. — Здравейте — каза на непознатия. — Не обръщайте внимание на хлапето.
Без да се усмихва, мъжът сковано пристъпи вътре. Дъглас го гледаше как изкачва стълбите и чу как баба изрежда удобствата на стаята. Не след дълго тя забърза надолу по стълбите, за да натовари Дъглас с бельо от килера и да го прати на бегом при квартиранта.
Дъглас спря на прага. Стаята бе странно променена, и то само защото в момента там се намираше непознатият. Крехка и ужасна, сламената шапка лежеше на леглото, а чадърът бе опрян на стената като мъртъв прилеп с прибрани черни криле.
Примигна към чадъра.
Непознатият стоеше насред стаята, дълъг-предълъг.
— Ето! — Дъглас хвърли чаршафите на леглото. — Обядът е точно в дванайсет, така че закъснеете ли, супата ще изстине. Баба го е определила, значи така и ще бъде!
Високият непознат отброи десет нови медни монети и ги пъхна в джоба на блузата на Дъглас.
— Ще станем приятели — мрачно рече той.
Дъглас му благодари навъсено.
— Ще ги пусна в касичката, когато ги сменя за десетаче. Събрал съм шест долара и петдесет цента за лагера през август.
— А сега трябва да се измия — каза високият непознат.
Една нощ Дъглас се бе събудил от грохота на буря. Силният студен вятър разтърсваше къщата, дъждът плющеше в прозореца. После отвън с безмълвно, ужасяващо сътресение падна мълния. Спомняше си колко страшно бе да гледа стаята и да я вижда такава непозната и ужасна в моменталните проблясъци.
Същото беше и с тази стая. Стоеше и гледаше непознатия. А стаята вече не бе същата, беше се преобразила неуловимо, защото този човек, бърз като мълния, я бе осветил със светлината си. Дъглас бавно отстъпи, когато непознатият направи крачка към него.
Вратата се затвори пред носа му.
Дървената вилица вдигна товара си — картофено пюре — и се спусна празна. Господин Кобърман (така се казваше) си бе донесъл дървена вилица, дървен нож и дървена лъжица, когато баба повика всички на обяд.