— Някой да иска още гарнитура? — Баба разпределяше справедливо пилешките вътрешности. Дъглас гледаше и размишляваше за това как пилетата имат два вида вътрешности — създадени от Бог и създадени от Човек.
Ами ако са три вида?
Е?
Защо пък не?
Разговорът продължи за загадъчните смъртни случаи на този и онзи, и — а, да, помните ли как миналата седмица Марион Барсъмиън умря от сърдечен пристъп? Но смъртта й сигурно няма връзка с останалите. Или пък има? Вие сте луд! Стига де, трябва ли да се говори по тези теми на маса? Така де…
— Кой знае — каза господин Бриц. — Може пък в градчето да има вампир.
Господин Кобърман спря да яде.
— През хиляда деветстотин двайсет и седма? — обади се баба. — Вампир? О, я стига.
— Че защо не — каза господин Бриц. — Убиват ги със сребърни куршуми. Всъщност с каквото и да е, само да е сребърно. Вампирите ненавиждат среброто. Чел съм го навремето в някаква книжка. Да, точно така.
Дъглас погледна към господин Кобърман, който се хранеше с дървени ножове и вилици и държеше в джоба си само медни монети.
— Не си струва да разсъждаваме за неща, които са ни познати само по име — каза дядо. — Ние не знаем какво представлява един хобгоблин, вампир или трол. Може да е какво ли не. Не можем да ги разпределим по категории, да им лепнем етикети и да кажем — тези се държат така и така, онези — иначе. Би било глупаво. Та те са хора. Хора, които правят едно или друго. Да, точно така — хора, които правят едно или друго.
— Извинете — каза господин Кобърман, стана и тръгна на вечерната си разходка до работата си.
Звезди, луна, вятър, тиктакане на часовник и звън на будилник на разсъмване, и ето че настъпва ново утро и господин Кобърман се появява по тротоара на връщане от нощната си работа. Дъглас се правеше на малък механизъм на пружина и го наблюдаваше с внимателните си очи-микроскопи.
По обед баба отиде до бакалията.
Както винаги, когато останеше сам, Дъглас крещя цели три минути пред вратата на господин Кобърман. Както винаги, реакция нямаше. Мълчанието бе ужасяващо.
Изтича долу, взе шперца, една сребърна вилица и трите парчета цветно стъкло, които бе запазил от счупения прозорец. Пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата.
Стаята бе полутъмна, завесите бяха спуснати. Господин Кобърман лежеше по пижама върху чаршафите и дишаше леко. Не помръдваше. Лицето му бе съвсем неподвижно.
— Здравейте, господин Кобърман!
Безцветните стени отразяваха равномерното дишане на мъжа.
— Господин Кобърман, здравейте!
Дъглас приближи, като тупкаше бейзболна топка. Извика. Пак без реакция.
— Господин Кобърман!
Наведе се над него, извади сребърната вилица и бодна спящото лице.
Господин Кобърман трепна. Чертите му се изкривиха. Изстена.
Реакция. Добре. Страхотно.
Дъглас извади от джоба си парче синьо стъкло. Погледна през него и се озова в синя стая и син свят, напълно различен от познатия му. Толкова различен, колкото бе и червеният. Сини мебели, синьо легло, син таван и стени, сини дървени прибори за хранене върху синьо бюро и мрачните тъмносини лице, ръце и повдигащи и спускащи се гърди на господин Кобърман. А също…
Очите на господин Кобърман бяха широко отворени и се взираха в него с гладен, мрачен поглед.
Дъглас отскочи и свали синьото стъкло.
Очите на господин Кобърман бяха затворени.
Отново синьото стъкло — отворени. Без него — затворени. Със стъкло — отворени. Без — затворени. Ама че работа. Дъглас експериментираше, разтреперан от възбуда. През стъклото очите сякаш се взираха гладно и алчно през затворените клепачи. Без стъклото си бяха съвсем затворени.
А тялото му…
Пижамата на господин Кобърман се стопи. Синьото стъкло действаше по някакъв такъв начин. А може пък да беше самата пижама, само защото беше облечена от господин Кобърман. Дъглас извика.
Гледаше през корема на господин Кобърман, вътре в него!
Господин Кобърман бе плътен.
Или почти плътен.
Вътре в него имаше странни неща със странни размери.
Дъглас остана сигурно пет минути напълно сащисан, мислеше си за сините светове, червените светове, жълтите светове, които съществуваха заедно като отделните стъкла на големия прозорец на стълбището. Един до друг, разноцветни стъкла, различни светове. Всичките различни — самият господин Кобърман го бе казал.
Значи ето защо бе счупен прозорецът.
— Господин Кобърман, събудете се!