Последвалите събития се развиха със светкавична бързина. Всичко започна, когато час по-късно служител на хотела се приближи и съобщи, че има обаждане за мен на рецепцията.
— От чужбина — обясни той, а тонът на гласа му издаваше, че е спешно, сякаш нямаше нищо по-важно от обаждане „от чужбина“. Бях изненадан; малцина знаеха къде се намирам, а и международните разговори бяха рядкост. Все пак явно някой ме търсеше и аз, естествено, отидох да приема обаждането.
— Мосю Саркисян? — попита глас със странен акцент от другата страна на линията. Може би Централна Европа. — Крикор Саркисян?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Мехмет Бей.
Връзката беше лоша, линията пращеше и пукаше, а гласът от другата страна сякаш идваше от дъното на дълъг тунел; несъмнено се обаждаше от далечен град на другия край на Европа.
— Кой?
— Мехмет Бей. Връзката на баща ви в Истанбул.
Турчин, значи. Още от юношеството си се бях научил да не се доверявам на турците. Толкова съм патил от тях, че не ми е останала и капка симпатия. Затова подходих резервирано.
— О, как сте? — поздравих с леден глас. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Открих я! — възкликна той със странен триумф в гласа, почти еуфория. — Аз я открих!
Никога няма да забравя тези думи, изкрещени от толкова далеч, които стигнаха до мен като немощно мяукане; и днес още звучат в ушите ми — тихо ехо в затвора на времето. Съвсем честно ще призная, че в началото не схванах. Бяха изминали толкова години… Тъй като реших, че господин Бей е един от хората на баща ми, нает да търси произведения на изкуството в четирите краища на Европа, помислих, че говори за някаква творба, която е видял на чаршията в Истанбул. Може би картина, старинна монета, уникална персийска шевица или китайска ваза.
— Открили сте я? Простете, но сега не съм в състояние да обсъждам подобни неща.
И двамата викахме в слушалките в нелепо усилие да се чуем един друг от двете страни на тунела; всеки от нас се намираше в противоположния край на Европа.
— Спомняте ли си за издирването на една госпожа, наредено от вашия и моя баща преди четиридесет години? — настоя мъжът от другата страна на линията. — Намерих я!
Сърцето ми подскочи в мига, в който разбрах за какво говори той. Усетих, че губя равновесие, и трябваше да се подпра на плота на рецепцията — толкова дълбок и силен бе шокът ми. Останах така дълго време, без да знам какво да кажа. Всъщност не можех да произнеса нито думичка. Бях покрил устата си с ръка, смаян от новината. Исках да повярвам, но се боях. Нима бе възможно? Наистина ли са я открили?
— Ало? Господин Саркисян? Чувате ли ме?
— Да, да — отговорих машинално, опитвайки се да се съвзема от вълнението, породено от новината. — Слушам ви.
— Разбирате ли какво ви казвам?
— Аз… Сигурен ли сте, че сте я намерили? Убеден ли сте, че е тя? Възможно ли е да сте сбъркали жената?
— Тя е! — настоя турчинът с тона на човек, който въобще не се съмнява в думите си. — Говорих с госпожата. Повече от сигурно е. Тя е.
В този миг в мен сякаш се скъса дига, запазена непокътната точно тридесет и девет години. Осъзнах, че плача тихо, самотен и злочест; неспирен поток от сълзи замъгляваше очите ми. Усетих присъствието на мадам Дюпре и помислих, че е дошла да ме утеши, но точно тогава — съдбата днес бе безпощадна и тепърва щеше да усложни всичко — забелязах настойчивия ѝ поглед. Потискайки прилива на емоции, които замъгляваха ума ми, аз се опитах да се овладея.
— Баща ти се събуди — чух я да казва. — Ела бързо! Ела, преди да си е отишъл!
— Ало, господин Саркисян? — питаше през това време мъжът от другата страна на линията. — Чувате ли ме?
Взрях се в нея и осъзнах, че баща ми беше важен. Погледнах черния телефон и си казах, че турчинът също е важен. Накъде да тръгна? Как да постъпя? Бях напълно объркан, сякаш някакъв оркестър бе подел нестройна симфония — всеки инструмент свиреше за себе си, а аз бях изгубен като некадърен маестро, неспособен да дирижирам какофонията, в която се бе превърнал този миг на абсолютно колебание.
— Аз… аз…
Мадам Дюпре ме дръпна за ръката.
— Хайде, бързо! — настоя тя. — Това е последната ти възможност!
— Господин Саркисян? — викаше ме турчинът. — Ало? Ало?
В крайна сметка, предвид обстоятелствата, баща ми беше на първо място.
— Господин Бей — заговорих бързо. — Сега не мога да говоря. Къде може да се срещнем?