ВТОРА ЧАСТ
Западният свят
Никой не струва повече
от своята амбиция
Марк Аврелий
I.
БЛЕДАТА СВЕТЛИНА НА СЛЕДОБЕДА обагряше в тъмножълти тонове стръмните квартали на Марсилия; къщите се отразяваха с накъсана симетрия във водното огледало на Средиземно море, а слънчевите лъчи, галещи морето, разпръскваха хиляди светлинки като дълъг коридор от искри, които пламваха и изгасваха в ритъма на леките вълни.
Облегнал лакти на парапета, Калуст Саркисян наблюдаваше града, докато корабът тихо се плъзгаше към Старото пристанище. Пасажерът бе запленен от гледката, която се разкриваше пред него, докато приближаваха брега, и особено от силуета на катедралата Нотр Дам дьо ла Гард, извисяваща се над града като фар, покорил света под себе си. Калуст за пръв път напускаше пределите на Османската империя. Той пристигаше в страна, управлявана от християни, и установи, че град, в който кулите не бяха минарета, а камбанарии, наистина изглеждаше различно.
Петнадесетгодишният младеж бе отпътувал от Константинопол преди няколко дни, следвайки съвета на баща си да завърши образованието си на Запад. Обучението в „Робърт Колидж“ бе добро, но Калуст все още изпитваше трудности с френския и английския. Щом Вахан искаше синът му да владее до съвършенство двата езика, за да успее в живота, какво по-подходящо място да ги научи от земите, където се говореха?
— Мосю Саркисян? — заговори го един мъж с цилиндър, когато пасажерът слезе на кея на Старото пристанище. — Добре дошли във Франция! — поздрави непознатият, като свали цилиндъра си и протегна ръка. — Аз съм Пиер Маршан — работя за Османската имперска банка тук, в Марсилия. Къде е багажът ви?
Калуст посочи с палец носачите, които го следваха — две момчета от екипажа мъкнеха три куфара, два от които големи. Маршан заведе новодошлия до каретата и след като подредиха багажа, напуснаха пристанището по оживената улица „Ла Канебиер“ и стигнаха до апартамента в Реформаторския квартал. Каретата спря на една тиха уличка и пътниците слязоха. Следвайки жеста на французина, младият арменец мина през открехнатата портална врата на една сграда и стигна до апартамент в сутерена. Като влязоха, момчето забеляза, че помещенията са малки в сравнение с къщите, където бе живял в Трабзон и Скутари, но мястото имаше особена атмосфера.
— Тук ли ще отседна?
— Надявам се да ви хареса — отвърна домакинът. — Наех тази къща по нареждане на нашия търговски представител в Константинопол, с когото вашият баща е разговарял. Поискаха апартамент с je ne sais quoi de charme[13] и… воала!
Калуст прехапа устни, без да е наясно дали му харесва, или не.
— Хм, не е зле.
Маршан изръкопляска.
— Ах, браво! Знаех си, че ще ви хареса! Очарователен е, нали? — Хвърли поглед към кухнята, където за миг съзря преминаващ силует. — Мадам Динан? Мадмоазел Дюпре?
— Да? — отговориха два женски гласа в нестроен хор.
Новодошлият проследи погледа на французина и на дневната светлина от прозореца в кухнята забеляза две женски фигури на прага. Те се приближиха до входа на жилището, където стояха двамата мъже — жена на средна възраст с розово лице и престилка и девойка в синя рокля, с чуплива кестенява коса и големи кристалнозелени очи. По-възрастната беше около четиридесетгодишна яка френска селянка, но вниманието на Калуст бе привлечено от девойката. Имаше приветливо лице — ни красива, ни грозна, и изглеждаше на осемнадесет.
Маршан ги представи, Калуст свали червения фес с думите bonsoir madame, bonsoir mademoiselle[14], те направиха лек поклон, едва-едва сгъвайки колене, към който момичето добави и срамежлива усмивка.
— Мадам Динан ще се грижи за домакинството — обясни французинът, посочвайки румената госпожа. — Тя ще чисти апартамента, ще пере, ще пазарува и ще приготвя храната. — Сетне се обърна към момичето. — Мадмоазел Дюпре ще се заеме с вашето обучение. Ще ви дава уроци по френска история и литература и ще ви помогне да усъвършенствате френския си, което, вярвам, е и целта на посещението ви. — Замълча за момент, сякаш нямаше какво друго да добави. — Мисля, че това е всичко от мен. Има ли нещо друго, с което мога да съм полезен?