— Спестявам пари, търся начин да замина да уча литература в Сорбоната — обясни тя със същия спокоен тон, с който му бе направила предложението. — Мисля си за добавка, да кажем от… четиридесет процента. — Кимна утвърдително. — Да, четиридесет. Струва ми се разумна цифра.
— Тридесет.
Тя отдръпна ръката си, сякаш с този си жест искаше да го накаже, и сърдито сбърчи нос.
— Един кавалер не се пазари с дама — смъмри го тя. — По мое мнение четиридесет процента отгоре е справедливо възнаграждение в случая. Забележете, че ще научите всичко необходимо от госпожица с моите познания и произход, с абсолютна дискретност и отлична хигиена. — Примигна изкусително. — Е? Споразумяхме ли се?
За Калуст преговорите бяха като втора природа. Все пак тук залогът не бе една, макар и сребърна, декадрахма от Сиракуза, а французойка от плът и кръв, която се предлагаше по начин, който му се стори колкото интересен, толкова и стряскащ. Моментът не бе подходящ за безцелни уговорки, тъй като месечната издръжка от баща му позволяваше странични разходи по обучението му.
— Тогава да бъдат четиридесет процента.
— Които влизат в сила от кога?
Чувството в стомаха му, особено изгарящо в този миг, превърна уроците в неотложност и именно този прост факт продиктува отговора.
— От днес… сега.
Лицето на младата жена разцъфна в усмивка. Отново погали косата му, докато съблазнително облизваше устните си, сякаш за да го изкуши, но бързо отдръпна ръката си. Този жест беше просто за аперитив.
— Днес ще си тръгна в обичайния час — прошепна тя с прелъстителна сладост. — След вечеря, когато мадам Динан си отиде, сложете лампата на прозореца, за да ми покажете, че пътят е чист. — Лукаво му намигна със зелените си очи. — Тогава ще мина от тук и когато видя светлината, ще почукам на вратата ви, за да ви дам първия урок.
В същия миг чувствената поза на разгонена женска изчезна, отстъпвайки място на сериозната учителка. Мадмоазел Дюпре отново насочи вниманието си към „Парижките потайности“, сякаш загадката можеше да бъде истински разкрита в страниците на романа на Сю, вместо в невероятните превратности на съдбата, които ни сполитат понякога.
Новите уроци на мадмоазел Дюпре направиха престоя на Калуст в Марсилия значително по-приятен, прибавяйки известна доза трепет в нормалното му ежедневие. Освен уроците по френски сутрин и следобедната разходка, обикновено по Ла Канебиер, младият арменец се радваше и на много горещи вечери, докато учителката му го наставляваше как да задоволява най-загадъчните нужди на човешкото тяло.
Нещата вървяха толкова добре, че ученикът започна да кани учителката си на приятни разходки в околността. При първа възможност нае лодка на Старото пристанище и излизайки в морето с един рибар, я заведе да прекарат почивните дни в Камарг. Когато малката лодка се заклатушка из блатата на района, оставиха рибаря в Сент Мари дьо ла Мер — укрепена църква на средиземноморското крайбрежие, в която според легендата бе пристигнала Мария Магдалена след бягството си от Палестина, и отидоха да преговарят материала от среднощните уроци до езеро, на открито, заобиколени от птици фламинго и сиви чапли.
Докато пътуваха обратно, за да вземат рибаря, Калуст си мислеше, че няма по-хубав живот. Нежният бриз рошеше черните му коси, солени пръски мокреха устните му, той се обърна назад и като видя своята французойка със затворени очи и опиянена от страстен копнеж, сякаш бе открил бога в това кътче на земята, извика с пълно гърло:
— Vive la France![19]
Уви, нищо хубаво не трае вечно. Младежът научи това една сутрин няколко месеца по-късно по време на урока по френски със своята учителка. На вратата се почука и мадам Динан, която бе изоставила манджата, за да види кой е дошъл, влезе в стаята.
— Мосю Маршан е тук — обяви тя, докато бършеше мазните си пръсти в престилката. — Иска да говори с вас.
Калуст прекъсна заниманието, в което сега разглеждаха друг роман на Сю, и посрещна представителя на Османската имперска банка в Марсилия на чаша чай. След като си размениха обичайните любезности и Пиер Маршан се осведоми за здравето и работите около престоя във Франция на събеседника си, той извади плик от вътрешния джоб на палтото и му го подаде.
— Получихме телеграма от Константинопол, адресирана до вас — каза той. — Мисля, че е от баща ви.
Внезапно обезпокоен, Калуст взе плика и го разкъса в единия край. По принцип телеграмите никога не носеха добри новини, поради което той хвърли разтревожен поглед към Маршан. Изражението на посетителя обаче бе непроницаемо и младежът не можа да разбере дали той знае съдържанието на телеграмата, въпреки че щом бе получена в службата му, вероятно вече я бе прочел.