— Следващият понеделник по обяд на рецепцията на „Пера Палас“ в Истанбул — отвърна той с увереността на човек, който е планирал всичко. — Устройва ли ви?
— Ще се видим в понеделник.
Оставих слушалката и хукнах след мадам Дюпре, която вече се качваше по стълбите заедно с доктор Фонсека — лекаря, който баща ми бе наел още щом се премести в Лисабон. Качихме се на първия етаж и се отправихме към апартамента му.
Прекрачих прага и потънах в тъмнина, сякаш гъста мъгла изпълваше стаята, а във въздуха се усещаше характерната миризма на приближаващата смърт. Леглото бе покрито с бели чаршафи, напомнящи асептичен саван, които се повдигаха в накъсания ритъм на дишането му. Като стигнах до нощното шкафче, забелязах, че очите му са отворени, мъгляви като опушено стъкло, но в тях все още проблясваше искрица живот.
— Татко? — прошепнах аз с най-нежния глас, на който бях способен. — Чуваш ли ме?
Черните му очи се обърнаха към мен и тогава се убедих, че той наистина е буден и ме чува. Окуражен, аз го попитах дали се чувства добре. Опита се да каже нещо, но успя да произнесе само една сричка: кр… кри. Предположих, че иска да назове името ми, но усилието бе прекалено мъчително, затова той въздъхна уморено и се отказа. Казах му да си почива и го уверих, че всичко ще се оправи. Не знам дали защото ми повярва, или защото беше твърде уморен, но в отговор той затвори влажните си очи и, изглежда, се успокои. Отстъпих встрани и оставих мадам Дюпре да му прошепне няколко окуражителни думи, на които той отново не отвърна. Французойката дори настоя, но внезапно се обърна и избяга от стаята, ридаейки. Не издържаше да го гледа в това състояние.
След около минута си дадох сметка, че баща ми отново бе отворил очи и се опитваше да говори. Приближих се до леглото, хванах мъртвешки студената му ръка и приближих ухото си до треперещите му устни. Той отново мънкаше нещо неразбираемо, безсмислени звуци, издавани на пресекулки, докато тежко си поемаше дъх, но изведнъж му се изплъзна цяла фраза; всъщност бе въпрос, хвърлен на един дъх, сякаш в него се съдържаше същността на целия му живот.
— Какво е красотата?
Тези загадъчни думи ме стъписаха. Какво е красотата? Какво, по дяволите, означаваше това? Защо баща ми похаби последните си сили в някакви нелепости? Това можеше да бъде само бълнуване заради треската — неизбежно последствие от деменческото просветление на умиращия. Затова пренебрегнах въпроса и реших да го питам за състоянието му. Поинтересувах се как е, от какво има нужда и дали мога да направя нещо за него, но той отново затвори очи, оставяйки ме сам с изумлението ми. Докато размишлявах по странния въпрос, усетих, че се размърдва в леглото. Помислих, че нещо му причинява неудобство, и веднага повдигнах чаршафа, за да проверя дали всичко е наред. Тогава той вдигна слабата си ръка и посочи към скрина. След това въздъхна, ръката му тупна и самотно увисна от ръба на леглото.
Доктор Фонсека се наведе над него и провери зениците и пулса му. Изправи се, пое си дълбоко дъх и се взря в мен.
— Отново изпадна в кома — каза той. — Опасявам се, че краят е неизбежен.
Целунах баща си по челото и отстъпих назад. Затворих очи и прошепнах молитва на арменски. Когато свърших, забелязах, че мадам Дюпре се бе върнала в стаята. Очите ѝ бяха зачервени; пак беше плакала. Разказах ѝ за случилото се и я попитах какво толкова има в скрина, че да заслужи онзи негов последен жест.
— Книгите — каза тя. — Със сигурност е искал книгите.
— Кои книги?
Осеяното с бръчки лице на старата госпожа разцъфна в нежна усмивка.
— През последната година той написа две книги, не знаеше ли? Разказват неговата история. А вече и твоята.
— Моята ли?
— Да. Написа тази част с помощта на твой дневник, който откри в един сандък. — Тя се засмя благо. — И знаеш ли кое е интересното? Разказва се в трето лице, сякаш друг описва вашата история. Беше толкова въодушевен, че дори дописа последните страници на втория том първия път, когато се събуди от комата, представяш ли си?
Погледът ми се спря върху скрина. Имаше една старинна ваза от китайски порцелан със сини лалета и снимка на баща ми, седнал пред египетска статуя, вероятно правена в Луксор, до храма в Карнак.
— Къде са?
Мадам Дюпре отиде до скрина, отвори най-горното чекмедже и измъкна два топа хартия — повече от хиляда страници — същинска тухла. Взех ги и ги разлистих, впечатлен от обема; бяха отпечатани на машина и редактирани с химикалка — безпогрешно разпознах почерка на баща си. През следващите дни трябваше да чета много. Обърнах хартиената корица и зачетох първата страница на първия том — бял лист, върху който се мъдреше един-единствен ред, очевидно заглавието.