Гостът разтърка слепоочието си.
— Колко е часът?
— Пет и половина.
Калуст изруга отново и шумно затръшна вратата. Неговият водач му бе казал, че ще дойде рано, но не бе предупредил, че ще е чак толкова рано. Добре че не си беше легнал късно. В Баку нямаше театри, нито концертни зали. Само барове със съмнителна клиентела, които Калуст предпочете да избягва, затова след като вечеря, не му оставаше нищо друго, освен да си легне.
Нямаше време за губене. Арменецът обичаше да бъде точен и изискваше същото от другите. Тъй като знаеше, че половин час минава бързо, той се изми и се облече. След като се приготви, слезе за закуска.
Шведът ce появи в хотела, докато Калуст още се хранеше. След като хапна две парченца плод, гостът бе готов да придружи водача си до колата. И дума не можеше да става пак да обикалят града пеша. След като излязоха навън, арменецът отново вдъхна наситения с петролни газове въздух, но не му стана неприятно. Слънцето вече бе изгряло и градът се събуждаше в чудесно свежо утро. Хубаво бе да усетиш прохладния бриз, още повече че денят се очертаваше горещ.
— А сега — обяви Емануел — отиваме при петрола!
Колата подкара през източната част на Баку, докато излезе от градската зона и се отправи към полуостров Апшерон. Калуст наблюдаваше внимателно пейзажа, обръщаше внимание на растителността, почвата, дори на минувачите и веднага забеляза разликата, след като напуснаха града.
Пръстта бе станала сивкавобяла заради натрупването на огромни количества сол или пясък, а пейзажът — неприветлив. На места земята бе залята с нафта или петрол и бе ясно, че почвата е безплодна — в този край нищо не можеше да вирее. На теория тук свършваха Кавказките планини, или поне така бе отбелязано на картата, но всъщност теренът бе леко хълмист и се спускаше в равна ивица земя.
— Добре дошъл в платото на вечния огън!
Долу теренът изглеждаше още по-суров. Колата мина бавно през селището Сурахани и стигна до Храма на огъня, където земята непрекъснато гореше. Калуст погледна учудено към пламъците, изникнали от почвата, в кръг от камъни, като огнище, което никога не угасваше, и остана дълго и мълчаливо пред този феномен, който пленяваше хората от незапомнени времена. После продължиха пътя си през естествени петролни блата, докато стигнаха до съседното плато на Балахани. Там се намираха големите петролни залежи на Баку — изворът на богатството на баща му и на още шепа хора. Когато най-сетне спряха колата и слязоха, арменецът не можа да откъсне очи от смайващия спектакъл, който се разкриваше пред него.
— Мили боже!
Мощни черни струи летяха във въздуха като несекващо черно шампанско, бликащо от земните недра, което образуваше лепкави гейзери с височина осемдесет, дори деветдесет метра. Тъй като искаше да ги разгледа отблизо, новодошлият пристъпи несигурно към бурния кладенец, но внезапен порив на вятъра обърна посоката на струята. Внезапно Калуст усети лепкавия дъжд по тялото си.
— Внимавайте! — извика Емануел. — Махнете се от там!
Арменецът го послуша и отстъпи на безопасно разстояние. Но вече бе опръскан с петрол, което всъщност не го обезпокои. След първоначалната изненада случката дори му се стори забавна — не всеки ден човек попада под такъв дъжд. Възползвайки се от предоставената му възможност, Калуст прокара показалеца си по течността, опръскала дрехите му, и я разтърка между пръстите си, за да определи по-добре консистенцията ѝ.
— Мазно е — отбеляза той, когато се върна при домакина си. — И гъсто.
Върнаха се на шосето и се разходиха покрай останалите кладенци. Навсякъде се виждаха дървени сондажни кули, съоръжения за добив, издигащи се като чуждоземни великани. На места петролът се лееше свободно от земята като черна лава, изригнала от невидими вулкани, и образуваше малки езера в хлътналите части на терена.
— Но това е прахосничество!
— И е опасно — побърза да добави Емануел, повишавайки глас, за да надвика оглушителния шум, който се носеше от окъпаното в черна кръв плато. — Местните се страхуват от инциденти. Онзи ден от един кладенец бликна струя, висока повече от двеста фута. И знаете ли докъде стигнаха пръските? До улиците на Баку, представете си!
— По дяволите!
Тогава забелязаха блещукащи в далечината червеникави и жълти точици, от които излизаше дим, като заводски комини. Виждайки, че гостът му изгаря от любопитство, Емануел нареди на кочияша да ги закара там. Когато се приближиха, Калуст видя, че това са пламъци. Отивайки още по-близо, се изправиха срещу горящи струи петрол, достигащи седемдесет-осемдесет метра височина, чиито огнени пръски се сипеха по земята, сякаш от небето падаше пурпурна градушка. Ако има ад, помисли си ужасен посетителят, сигурно изглежда така. Огнената струя излъчваше зловеща алено-черна светлина, която се превръщаше в гъсти облаци дим, а във въздуха се носеше остра миризма.