— Огънят е най-опасен — заговори Емануел, докато отраженията на жълто-червеникавите огнени езици танцуваха по лицето му, сякаш бяха сянката на самия дявол. — Пожарът при Дружба продължи десет седмици.
— Но как започва всичко това?
— О, различно. Например инцидент. Или поради небрежност. Понякога дори са подпалвани от самите собственици.
— Не е за вярване!
— Знам, че звучи невероятно — съгласи се шведът. — Но е така. — Той посочи на юг. — По тия места имаше кладенци, които избълваха близо двеста хиляди хектолитра. Беше изумително, както сигурно предполагате. Проблемът бе, че петролът беше толкова много, че заля околните полета. Собствениците, разбира се, се разгневиха и излязоха на протест. Казаха, че петролът е опасен и може да предизвика огромен пожар, и имаха право. Неспособен да се справи с проблема, знаете ли какво направи притежателят на кладенците, за да ограничи разливите? Подпали ги — единственият начин да сложи край на всичко това.
Замаяни от тежкия въздух, двамата се отдалечиха от пламъците. Отново потеглиха с колата, но Калуст не откъсваше поглед от нефтените езера, образувани от неконтролируемите гейзери, изненадан от факта, че се срещаха навсякъде край пътя.
— Няма спор, че това е опасно — съгласи се той. — Но все пак не смятате ли, че това е огромно разхищение?
— Естествено! — съгласи се шведът. — Знаете ли какво ще се случи с нефта, събран в тези езера? Тъй като не може да се експлоатира, ще се затрие в Каспийско море. Колко жалко! И това е само част от проблема. Забележете, че тук има много кладенци, които не са регулирани и са напълно безполезни. Преди време познавах собственик, който фалира, докато неговият кладенец, представете си, изхвърляше милиони литри петрол! Чисто и просто той не можеше да го контролира. Така кладенец, който в Америка би направил всеки богат, тук докарва притежателя си до банкрут.
— Често ли се случва?
— За съжаление, да. Половината от добития петрол на Апшеронския полуостров е безвъзвратно загубен заради непрофесионализма на експлоататорите. Преди няколко години братята Орбелови пренебрегнаха високото налягане на кладенеца си и затегнаха прекалено капака му. Знаете ли какво стана? Заради налягането петролът разруши стените на кладенеца и за половин час напълни резервоар от две хиляди хектолитра, който преля и петролът се разля по терена. — Емануел щракна с пръсти. — Два милиона хектолитра изчезнаха ей така!
Оглушителна врява, какофония от викове, смях и забавна музика изпълваше каспийската звездна нощ, когато Калуст и Емануел слязоха от колата на компания „Нобел“ и се отправиха към портата.
Двамата озъбени татари, които охраняваха входа, препречиха пътя им. Познаха шведа и му дадоха знак да продължи, но един от тях протегна ръка и задържа другаря му.
— Това е господин Саркисян — каза Емануел. — Той е с мен.
Татаринът изръмжа неохотно и отстъпи, за да му направи път. Двамата гости влязоха и още на портала се натъкнаха на истински цирк, разположен в градината на огромна къща. Фасадата на сградата бе цялата в златни орнаменти, които проблясваха на светлината на свещите в градината.
— Виждали ли сте тези отражения по стените? — попита Калуст. — Това някаква специална боя ли е?
Приятелят му се разсмя.
— Златни плочи! — весело отвърна той. — Зиновиев е покрил двореца си със злато, представяте ли си? Веднъж, по време на бунт в Баку, просяците дойдоха до тук и нападнаха сградата, за да откраднат златните плочи. Оттогава той увеличи броя на татарите, които охраняват имота.
Вниманието на Калуст бе привлечено от случващото се в градината. Гол мъж, само по препаска, бълваше огън от устата си, предизвиквайки възторжени възгласи у зрителите, а факир се разхождаше върху натрошени стъкла. Изпълнението на двамата циркови артисти бе достойно за възхищение, въпреки че очите на арменеца веднага се спряха на танцьорките. Почти всички бяха руси, в прилепнали рокли с дръзка дължина над коляното, но най-въздействащи бяха чувствените им движения, докато поклащаха бедрата си напред и назад в ритмите на цигански оркестър.
— Нобел! — изрева познат глас. — Ето те най-после!
Двамата новодошли се обърнаха в посока на гласа и съзряха гигантския силует на домакина, който вървеше към тях.
Арпиар Зиновиев се приближи към тях с отворени обятия; облечен бе в яркочервена копринена риза, панталони със златни нишки и ботуши на ток с шпори и неизменния камшик, навит в едната му ръка; не би могло да се каже, че оставаше незабелязан.