— Хайде!
Вахан повлече сина си за ухото, направи знак на прислужника да го последва и пресече двора с решителна крачка. Мина по коридора и като стигна до директорския кабинет, дори не почука. Блъсна грубо вратата и нахълта вътре, без да се церемони, сякаш той управляваше това училище.
— Господин Саркисян! — възкликна изненадано директорът, вдигайки поглед от документите, които пишеше. — Добре… добре дошли!
Директорът беше слабичък и нервен мъж с твърде изпъкнали скули и отнесен, вял поглед, който очилата на върха на носа му се опитваха да оживят. Седеше зад бюрото си и пишеше писмо до Константинополския епископ. Изненадан от внезапното посещение, писалката му увисна във въздуха.
— Видяхте ли оценката? — изръмжа новодошлият. — Видяхте ли бележката на моя Калуст?
Директорът се надигна от стола, погледът му се местеше между високопоставения му гост и момчето, чието ухо той опъваше.
Изглеждаше, че наказва момчето, и това го обърка.
— Но… но той получи отлична оценка, господин Саркисян! Отлична! — По лицето му внезапно премина сянка на несигурност. — Осемнадесет, нали така? Той получи осемнадесет, нали?
— Да.
Лицето на директора направо светна от облекчение.
— Ах, така си и мислех! — въздъхна той. — Ами това е чудесно! — Гневният поглед на събеседника му отново го обърка; очевидно нещо му убягваше. — Про… проблем ли има?
— Проблемът е Шакхиан, по-точно синът на Шакхиан — изръмжа Вахан. — Неговото момче има деветнадесет, а моето — осемнадесет! Значи, онзи се е справил по-добре!
Устните на директора се извиха в успокояваща усмивка.
— О, господин Саркисян! — възкликна той, разпервайки ръце, за да усмири събеседника си. — За бога! Осемнадесет, деветнадесет… Какво значение има? Та това са отлични оценки! Отлични! Синът ви заслужава похвала — той е един от двамата най-добри ученици в това училище! Вие… вие трябва да се гордеете с него. Най-добрият по френски език и аритметика! — Директорът леко се намръщи. — Вярно е, че малко изостава по арменски заради граматиката, но това… не ми се струва много притеснително.
Вахан Саркисян се обърна към прислужника зад себе си и махна с ръка към директора.
— Дай му да разбере!
Каведжи не се поколеба. Изскочи от сянката на господаря си и се хвърли към директора като състезателен кон, забивайки в стомаха му един юмрук, който го повали на пода.
— Господин Саркисян! — изхленчи директорът, докато се държеше за краката на стола, опитвайки се да се защити. — Моля ви, господин Саркисян!
Прислужникът седна отгоре му и така го зашлеви, че тилът му се удари в пода.
— Достатъчно!
Като чу заповедта на господаря, каведжи се изправи и заотстъпва към вратата, оставяйки училищния директор да лежи на студения каменен под с разрошена коса и почервеняло като лютите чушки от пазара лице, с разгърдена риза и очила, запокитени в ъгъла на стаята.
— Господин Саркисян — проговори мъжът, очевидно замаян, докато опипваше пода наоколо в напразно усилие да открие очилата си. — Какво ви сторих?
Вахан Саркисян пристъпи две крачки и спря до директора, който не смееше да се изправи, преди да получи позволение за това.
— Предупреждавам ви, че в края на учебната година най-добрият ученик на това училище трябва да бъде моят син! — изрева заплашително той. — И не искам оценки по милост, ясно? Той ще има най-висок успех, защото наистина ще е най-добрият! Най-добрият! Ако смятате, че се нуждае от още работа, ще направите необходимото, за да го постигнете! Достатъчно ясен ли бях?
Директорът кимна, без дори да се осмели да го погледне.
— Да, господине.
Вахан остана приведен към пода.
— В края на годината искам да ми предадете тестовете на сина ми и на момчето на Шакхиан — каза той. — Лично ще се уверя дали отговорите на моето са най-правилни. — Предупредително вдигна пръст. — И да не сте посмели да шмекерувате!
След като приключи със заканите, той се обърна, хвана момчето за ухото и издърпвайки го навън, излезе от кабинета.
Голяма бе славата на Вахан Саркисян сред арменския миллет на Трабзон, където християнският етнос се бе утвърдил като доминиращ, а домът му се радваше на заслужената репутация на най-богато и разкошно обзаведено жилище в целия град.
Стените на голямата къща бяха покрити с великолепни гоблени от Бухара — най-деликатните и изящни сред всички ориенталски произведения, салоните бяха застлани с най-ярките персийски килими от Шираз и Исфахан. Важна подробност бе, че всички бяха изработени от вълна; в този дом нямаше място за памучни черги или такива от овча или камилска кожа, за които се считаше, че са с по-ниско качество. Изключение правеше само един много красив кавказки килим от агнешка кожа, мек и пухкав, върху който малкият Калуст обичаше да учи.